— По дяволите, какво става? — изрева Григс. — Ръксли не ми е казал нищо за това…
Гласът на жената беше неумолим.
— Не се и съмнявам в това, господин Григс. На такъв като вас… Сега, обаче, планът се промени и господин Пейгън трябва да бъде незабавно откаран в Коломбо. Господин Ръксли ще ни посрещне там с лодка утре призори. Помните предварително определеното място, нали?
Чул студения й, решителен глас, Григс премигна. Твърдостта му бе значително разколебана.
— Ъхъ… мястото, да… А, да, разбира се. Но защо Ръксли не…
— Нямам никаква представа, господине. Господин Ръксли не дава обяснения на никого, както трябва вече сам да сте се уверили. Но едно знам със сигурност, господин Григс — той ще бъде ужасно ядосан, ако разбере че не сте се подчинили на нарежданията ми. А вие не бихте искали да видите господин Ръксли ядосан, нали?
Двоумението на мъжа напълно потвърди въпроса.
— Така си и мислех. Сега, вдигнете тази отрепка и вържете ръцете му. Не ми се ще да избяга.
Григс неспокойно се размърда и изруга. Мъжът до него зацъка с език.
— Е, шефе, май почва да ни командва жена, а?
— Затвори си устата, Сами, освен ако не искаш аз да ти я затворя.
— Не-е, шефе — отговори неохотно дебелият.
Пръстите му стегнаха още по-здраво скална на Пейгън, сякаш набиваха стъкла в мозъка му. — Е, и какво ще правим с тоя?
Мъжът с лице на ястреб се бе вторачил в жената с пушката. „По дяволите тези огнестрелни оръжия — мислеше си раздразнено той. — Хиляди пъти бих предпочел нож. Да ме вземат мътните, ако тази полугола кучка знае как да си служи с тази проклета играчка.“
— О’кей, не е нужно да ме държиш на прицел. Чакаме приказката ти.
Той даде знак на дебелия.
— Нали чу какво ти каза, Сами. Вържи го!
— Но господин Ръксли каза…
— Вържи го, по дяволите!
Псувайки под носа си, дебелият извади едно дълго тънко въже. Ръцете му трепереха от яд, докато връзваше китките на Пейгън здраво зад гърба му.
— Само че ти ще му обясняваш, чуваш ли?
— Много добре те чувам, а ти прави каквото ти казват и не ми създавай проблеми. Точно, каквото ти казват, разбра ли?
Между двамата настъпи напрегнато мълчание. След секунда дебелият сви рамене.
— Дадено, Григс. Както винаги. Ти си шефът.
— Добре е да не забравяш това.
Ругаейки, водачът им се обърна към жената с пушката. Той забеляза, че предпазителят е свален, което само още веднъж потвърди първоначалното му впечатление, че тя не е за пренебрегване.
Дали казваше истината обаче, беше съвсем друга работа.
— Изглежда ти печелиш. А сега, какво?
„Какво наистина?“ — размишляваше напрегнато англичанката, знаейки че най-добре ще бъде да приключат колкото може по-скоро.
Тя хладнокръвно посочи с дулото пътеката, по която двамата с Пейгън бяха дошли до брега.
— Конете ви там ли са вързани?
— Може да са, може и да не са — Григс присви очи. — Ръксли с какво ти каза, че ще дойдем?
Прониза я страх. Тя нямаше и най-малката представа какво е планирал Ръксли, но никога не би позволила този мръсник да се досети за това. Тя престорено небрежно сви рамене.
— Трябваше да получа подкрепление от морето. Преди две нощи дойдоха няколко мъже с лодки. — После тя хвърли убийствен поглед към Пейгън. — Той обаче ги откри пръв. Дори нямах възможност да взема парите си — добави тя с омраза.
Григс смръщи подозрително вежди.
— Е и… Къде са те сега? Просто изчезнаха, така ли?
Тя успя да го изгледа спокойно. „Измисли нещо и то такова, че да изглежда правдоподобно!“
Какво й бе разказвал Пейгън за животните в джунглата? Бяха се натъкнали на питон… Не, не вървеше. Маймуни? Не…
— Нима не знаете? Честно казано, гледката не беше от най-приятните. — Гласът й стана леден. — Пейгън им видя сметката, а тигърът се справи сам с останалото.
Тя се опитваше да не поглежда към Пейгън, боейки се да не види в очите му упрек, че налудничавата й история няма да мине.
Григс я изгледа изкъсо.
— Тигър ли?! — повтори след нея дебелият, нервно пристъпвайки от крак на крак. — Не си ни споменавал за тигри, Григс — изхленчи той.
— Не съм, защото в Цейлон няма тигри, тъпанар скапан! — изсъска рязко водачът им, без да отделя изпитателния си поглед от лицето на жената.
— Е, разбира се, предполага се, че няма — прекъсна го рязко тя. — Поне до преди шест месеца. Но точно тогава забелязаха един. Бог знае откъде беше дошъл.
„Помогни ми, Пейгън!“, молеше се тя.
— Следите му още личат по пътеката, на около четири мили от лагера. Не оставял нищо от жертвите си. — С кисела гримаса, която се надяваше да вземат за неприязън, англичанката се приближи до Пейгън и навря лицето си в неговото. При вида на кръвта му едва не й прилоша, но тя се опита да скрие вълнението си зад омръзналото си лице, което трябваше да демонстрира хладно презрение.