— Не на твоята, мръснико — англичанката с меденоруси коси вдигна пушката към корема му, а после свали дулото малко по-ниско и го насочи към още по-чувствително място.
— Сега те съветвам да пуснеш пистолета. Ако не искаш, разбира се, да свършиш дните си в… нека го наречем, твърде неделикатно състояние.
Мъжът несигурно погледна към двамата мъже, които се бореха върху пясъка, после отново обърна поглед към жената с пушката. Най-накрая с груба псувня хвърли пистолета в краката си.
Междувременно Пейгън бе повалил Григс и завираше лицето му в пясъка, затиснал гърба му с коляното си. Усмивката не слезе от устните му, докато не омота сигурно въжето около ръцете му.
— Нямаш късмет. Дебелият ти приятел така и не се научи да връзва възли.
Григс псуваше, а Пейгън се изправи на крака, все още леко залитайки. Някаква тъмна сянка премина над главата му. Той вдигна поглед и видя как лешоядите вече кръжат над жертвата си.
В този миг откъм пътеката, там където зелената стена на джунглата граничеше с плажа, се чу плътен, протяжен рев.
Преди още да е заглъхнал, Пейгън вече бягаше към пушката си, забравил за Григс, за Сами, дори и за Ръксли, пред лицето на новата опасност.
22.
Пейгън хладнокръвно взе пушката от омекналите ръце на спътничката си и се обърна.
Ниските храсти в началото на плажа леко се раздвижиха. Смразяващ рев разцепи въздуха.
— Леопарди — дрезгаво каза Пейгън. — Два, доколкото чувам. Застани до мен, Синамон.
Нов шум, този път откъм брега, насочи вниманието му на там. Григс и приятелят му вече се бяха втурнали презглава на юг.
— Но те… ще избягат.
— Остави ги — сухо отговори той. — Няма да стигнат далече. Нямат оръжие, а нощта вече се спуска.
Синамон осъзна, че мъжът до нея е прав. Поради напрежението досега, тя не бе забелязала как слънцето плавно потъва в морето. От дневната светлина бе останала само една разпокъсана тъмночервена ивица, която леко потрепваше над западния хоризонт.
— Господи, какво ще правим сега?
Пейгън напрегнато се вглеждаше в надвисналата растителност в края на плажната ивица. Долната му челюст се стегна.
— Ще чакаме.
Д-да ч-чакаме…
— Никога да не ти идва наум, че би могла да се обърнеш с гръб към леопарда, Angrezi. При големите котки това създава впечатлението, че бягаш. А нищо не ги предизвиква към нападение толкова бързо, колкото и най-малкият намек за страх. Помни това, ако ти се случи да се загубиш в джунглата.
Пребледняла от страх, Синамон наблюдаваше раздвижената гора.
— Ако трябва честно да си призная, нямам ни най-малкото намерение да се губя в джунглата. А и не мисля, че идеята ти да чакаме е от най-добрите.
— Аз имам пушка, малката — промърмори Пейгън, изтривайки с ръка кървящото си чело. — Прави, каквото ти казвам. Или не вярваш в точната ми стрелба.
— Не точната ти стрелба ме тревожи, а пушката. Цевта е пълна с пясък.
Черните му като оникс очи се присвиха.
— Откъде ги разбираш тези неща?
Дъхът й секна. Синамон осъзна, че сама не знае отговора. Собствените й думи й се видяха също толкова странни, колкото и на него. Жената погледна студения, метален приклад на пушката, сякаш там се криеше отговорът.
— Не… не знам.
Пейгън огледа оръжието и рязко изруга.
— Права си, Angrezi Пълна е със пясък. А това значително променя нещата.
В този миг дълга сянка пропълзя под храсталака. Голямата котка сякаш изплува от джунглата и спря до сами бряг, неподвижно втренчена в двете човешки същества. Златисто-кестенявата й глава беше напрегнато изправена. Гъвкавото й тяло сякаш попиваше отблясъците на слънцето. Очите й светеха като смарагди.
Това бе приказно красива гледка, която Синамон не бе виждала досега в живота си.
И смъртно опасна.
Леопардът леко замаха опашката си и от гърлото му излезе дълбоко, плътно ръмжене.
— П-Пейгън?!
— Ти знаеш, че с пушката не може да се стреля каза тихо той. — И аз знам това. Леопардът обаче не знае Синамон. А, повярвай ми, и те, като хората, никак не обичат да бъдат мишена на нечии огън.
Тялото на жената до него затрепери. Леопардът срещу тях отметна леко глава назад и издаде отново нисък, гърлен рев.
В същия миг, сякаш поканена, от сумрака на зеленината излезе още една котка.
— По дяволите, това е женската му — прошепна Пейгън.
Двете животни бяха великолепна двойка. Петнистата им козина отразяваше последните кървавочервени слънчеви лъчи и светеше с медени отблясъци.
След като внимателно подуши въздуха, мъжкият направи още една бавна крачка по плажа. Женската остана зад него.