Пейгън вдигна пушката си и зареди. Звукът от прищракването на затвора отекна в тишината.
Ушите на женската се наостриха. Мъжкият леопард замръзна на място, зелените му очи стрелнаха внимателно мъжа с пушката.
Времето сякаш спря своя бяг. Синамон премигна. Сега сетивата й бяха изострени от опасността и тя възприемаше хиляди усещания, всяко едно със своя отделна болезнена сила.
Вятърът пилееше влажните й коси по раменете, твърдият подгъв на мъжката риза жулеше бедрата й. Кожата по гърба я щипеше от засъхналата морска сол и полепналите пясъчни зрънца. Англичанката чувстваше хладния и свеж полъх на вятъра, долови също аромата на нощните цветя.
Но заедно с тези усещания, тя долови и вкуса на страха.
— Не мърдай — пророни едва доловимо Пейгън.
— Няма значение какво чувстваш, важното е да не издадеш с движение страха си.
Жената звучно преглътна.
— К-кого го е страх? — прошепна в отговор тя.
По-едрият леопард леко отпусна глава. Огромните му зелени очи сякаш раздираха душата й със злокобните нокти на страха.
И въпреки че кръвта й кипеше, а краката й бяха странно омекнали, Синамон не помръдна.
Минутите се точеха една след друга, кошмарно дълги. С всяка измината секунда тя се убеждаваше, че ей сега ще припадне. И ще стане плячка на зверовете… Ръцете й конвулсивно се вкопчиха в слабините.
— Не се бой, мила.
Думите му бяха като полъх, по-тихи и от най-тихия шепот. Дори леопардът едва ли ги бе различил. Но те достигнаха до Синамон като спасителна подкрепа точно в момента, когато вече със сигурност знаеше, че губи съзнание.
На другия край на плажа хищникът изръмжа, заби нокти в пясъка, а после бавно се обърна и без да бърза се върна при женската си. Не мина секунда и леопардите се скриха в пъстрата сянка на джунглата.
Двете човешки същества на брега още не смееха да помръднат в очакване те да се върнат отново.
— Благодаря ти, Господи! — Синамон нямаше сили да откъсне очи от тъмната, непроницаема стена на джунглата, да повярва, че е останала жива.
В този миг тя се олюля. Лицето й посивя като посипано с пепел. В момента, в който осъзна, че опасността наистина е отминала, силите я напуснаха. Коленете й се подгънаха.
Но до нея се озова Пейгън. И той я подхвана.
Пейгън бавно отпусна почти безчувственото й тяло върху пясъка, ръцете му здраво придържаха кръста й. После легна до нея. Тя чуваше забързаното му дишане, усещаше дъха му.
— Мъжкият беше съвсем близо, по дяволите. Може би току-що бяха заситили глада си и сега само се разхождаха, за да смелят храната. Ако не е било така, Бога ми, едва ли сега щяхме да сме още тук.
Очите й се разшириха от ужас.
— Но ти… ти ми каза, че…
— Съжалявам, но трябва да си призная, че те излъгах, Angrezi — чувствените устни на Пейгън се разтвориха в усмивка. — Нима щеше да е по-добре да знаеш истината? Че по всяка вероятност зверовете всеки миг ще ни разкъсат на парчета и ще вечерят с нас?
Буцата, която застана на гърлото й, едва не я задуши. В момента Синамон бе разкъсвана между благодарността, която изпитваше към мъжа, който спаси живота й, и омразата към същия този мъж, който така подло я бе излъгал.
Гневът й се стори по-добър начин на поведение. Синамон се вкопчи в него като в оръжие, борейки се със замайващата топлина, която заливаше тялото й при допира с неговото.
— „Да си призная, излъгах.“ Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
Пейгън свъси вежди.
— Нима трябваше да рискувам и да ти позволя да изпаднеш в истерия? Нищо друго не би настървило по-светкавично леопардите.
— Аз?… Аз да изпадна в истерия?!
— Та ти в момента точно това правиш, Angrezi.
Почервеняла от срам, тя гневно го заудря по раменете.
— Аз не се поддавам на истерия, господин Пейгън. Поддавам се на гнева си. На силната си ярост! Ти си ме имал за някаква наивна, плиткоумна глупачка и за това си ме излъгал…
Синамон размахваше бясно ръце, опитваше се да докопа лицето му. В един момент той рязко се пресегна и хвана китките й.
— Това беше единственото разумно нещо, което можех да направя, малката!
— Да ме измамиш! Все едно че съм някакво недоразвито хлапе… Да ме накараш да повярвам, че ти владееш положението… — трепереща от гняв, Синамон си пое дълбоко дъх.
Устните му нервно се свиха.
— По дяволите, тъкмо щях да те похваля за хладнокръвието ти.
Пребледняла от ярост, тя не закъсня с отговора си:
— Може да съм нова тук, господин Пейгън, може да нямам никакъв опит в джунглата, но не си мисля, че едва ли не…
— Точно тук е проблемът ти, малка глупачке. Ти мислиш едва-едва.