Синамон безпомощно се извиваше в силната му хватка.
— Аз спасих живота ти, кучи сине! Изпълних ролята си безпогрешно и ти дяволски добре знаеш това!
— Явно много те бива да играеш роли…
— Ти защо… — Внезапно тялото й се вкочани, дъхът й секна. — О, Боже… — Тя затвори очи и се олюля в здравата прегръдка на Пейгън. Болката сякаш впи дълги остри нокти в главата й. — Н-нее…
Той я притисна още по-плътно към себе си.
— Синамон? Какво става?
Но тя не отговори. В главата й сякаш бушуваше ураган. Съзнанието й бе засипвано с искрящи багри, с диви, пронизителни гласове. Така както бурята изкоренява дървета и вятърът помита след себе си клони и пръст, така в главата на Синамон се гонеха огромни черни сенки, откъслечни разговори. Пред очите й се разливаха размазани очертания на нечие мрачно лице, устните му бяха разтегнати в ледена, неестествена усмивка. В този миг я заля страхът. Страх, несравним с този, който изпита при срещата с леопардите.
Пейгън я разтърси.
— Кажи ми, Синамон! Гърбът ти ли…
Но тя почти не го чуваше. Тялото й се гърчеше в конвулсии, неистово опитвайки се да се пребори със странното безформено усещане за панически страх. „Роли много те бива да играеш…“
И тогава Синамон разбра — тя нямаше сили да се изправи сама с лице пред истината, настъпваща заедно с бурята на връщащата й се памет…
— Н-неее! — изкрещя тя почти обезумяла, борейки се да отвори очи, боейки се да си спомни.
— Кажи ми, по дяволите! Кажи ми веднага!
В този миг, изплувала от водовъртежа на цветове и звуци, тя си спомни.
Внезапен и мъчителен, споменът за миналото нахлу в съзнанието й…
— Синамон’! — ръцете на Пейгън здраво стискаха лицето й. — Гърбът ти ли… — Върху лицето му бяха изписани бурни чувства. — Солената вода ли…
От ъгълчетата на очите й започнаха да се стичат сълзи.
— Н-не С-синамон… — успя да промълви най-после тя.
Изразът върху лицето му й подсказа, че я смята за побъркана, но продължи:
— Н-не, Синамон… Б-барет… Казвам се… Господи… Пейгън, спомних си… името си!
23.
Лицето на англичанина трепна.
— Барет — бавно и безизразно повтори името й той.
„Не Лили, не Лола“, мислеше си Пейгън. „Не Фани, не дори Герти или Дорис се казва тя…“
За Бога, та това наистина трябваше да е Барет! Жената, която спаси в Лондон преди четири месеца…
Тя, обаче, явно не си спомняше нищо.
Пръстите му отпуснаха китките й.
— Та това… това е чудесно, Б-барет — добави сковано Пейгън след няколко секунди мълчание.
В очите му тлееше огън. Искаше му се жената до него да си спомни всяка подробност от онази нощ, от тяхната невероятна среща под светлината на уличния фенер…
Ала тя не можеше.
За нея той бе един непознат.
По тялото му мина страстен порив на нежност, на копнеж. Значи все пак интуицията му не го бе излъгала. Може би тогава косата й е била боядисана, може би така отчаяно се е опитвала да заблуди безмилостните си преследвачи…
Но кои са те!? И какво правеше тази жена тук, на другия край на света, само след четири месеца?…
Независимо в какъв ред си задаваше тези въпроси, Пейгън винаги стигаше до един и същ отговор — Джеймс Ръксли. Най-вероятно шпионите на Ръксли ги бяха наблюдавали през цялото време онази нощ. Следователно, тайната за личността на „раджата на Ранапур“ е разкрита…
А след като веднъж бе открил това, за безмилостния и подъл нрав на Ръксли не бе никак трудно да постави в безизходица жената и така да я оплете в смъртоносната си паяжина.
Мисълта как е била използвана Барет, го изпълни с ярост.
Стотици въпроси напираха зад стиснатите му устни. Само един поглед към пребледнялото й, разкривено от недоумение лице обаче, му бе достатъчен, за да разбере, че Барет засега не може да отговори на нито един от тях.
Единственото, което можеше да направи сега, бе търпеливо да чака, да крие от нея, че знае истината, докато тя самата не си спомни още нещо.
— Как… как разбра?
— Г-гледах дърветата и… то… Внезапно то… се появи. Н-не съм се побъркала, нали Пейгън?!
„Не, Синамон. Ти не си, но аз със сигурност съм.“ Пейгън успя някак да преглътне думите си и само сви рамене.
— Съмнявам се, Angrezi. Подозирам, че в човешкия мозък стават неща, които са непонятни за нас. — Очите му бяха непроницаеми. Англичанинът бавно се отдръпна от нея и се изправи. — А сега най-добре е да тръгваме. Още малко и нощта ще ни завари в джунглата.