При тази мисъл скулите му се втвърдиха и Пейгън побърза да си налее още една чаша уиски.
Самото хрумване му се стори отвратително.
В името на Шива, нима отдавна не бе изхвърлил и най-бледия спомен за този сковаващ английски морал?…
В този миг внезапно дочу тих, едва доловим шум в коридора. Пейгън бавно остави чашата си на масата и се превърна целия в слух.
Шумът се повтори. Нежен шепот на фина материя, която се увиваше около голо тяло. Този път обаче, Пейгън бе смутен. Звукът беше почти недоловим, за да идва от стъпките на Нихал или на някой от домашните. Крачките на Мита пък винаги бяха забързани. Кой тогава, освен…
Англичанинът чакаше напрегнато. Стъпките приближиха вратата. Пръстите на мъжа сякаш се вледениха при допира със студения ръб на чашата. Съвсем близо Пейгън различи слабото свистене на коприна.
Сърцето му лудо заблъска в гърдите, но той не си позволи да помръдне, застинал в очакване. Сякаш цяла вечност измина докато тихите стъпки не отминаха вратата му и продължиха по коридора към входа на бунгалото.
Дали излизаше или тръгна към кабинета му?
С издължено от напрежение лице Пейгън леко открехна вратата.
Пламъчето на единствения фенер мъждукаше върху шкафа от тиково дърво в дъното на коридора, хвърляйки златиста светлина върху лъснатия под на бунгалото. И някак изневиделица в нейното сияние изплува видение, толкова красиво, че всеки смъртен би затаил дихание при вида му. Това бе силует на жена, облечена във въздушна коприна, който леко се спускаше по издължените бедра, в нежната извивка на хълбоците.
За Бога, това бе Барет!
Облечената в бяло фигура се плъзна надолу по коридора. Разкошната й коса грееше с хилядите златисти отблясъци на слънце, прокраднало се през облаците. Мед, кехлибар и старо злато се сливаха.
Пейгън почувства пред очите му да плуват червени нетна, забелязвайки я да се насочва към входната врата. „Така значи. Сега ти си на ход, красавице. Добре, нека видим за среща с кого се прокрадваш така тайнствено към вратата?“
Безмълвното, стоическо търпение обаче го напусна в момента, когато англичанката отвори вратата и излезе на верандата. Тогава Пейгън я последва, воден от тиха ярост. Очите му не се отделяха от нея. От дясната й страна бяха кухнята, стаите на слугите и складовете с ориз. От ляво бяха сушилните за чай и работната стая на Пейгън.
А къде би могъл да е той?
В продължение на няколко секунди Барет остана неподвижна. Ръцете й здраво притискаха бедрата. Привела глава, жената унесено слушаше нощния звуков оркестър на джунглата.
Сърцето на Пейгън заби още по-силно. С всяка измината секунда яростта му растеше.
„Още малко — помисли си сурово той, — и ще намеря отговор на въпросите си. Тогава тази потайна малка кучка ще си получи заслуженото.“
Но жената, станала причина за яростта му, не тръгна нито наляво, нито надясно, а само леко се олюляваше, пристъпвайки от крак на крак. Дългата й нощница леко шумолеше, когато краят й докосваше дървения под на верандата.
„Нов номер ли е това?“, чудеше се Пейгън, втренчен в странния й, безмълвен танц.
„Какво чакаш, Синамон? Тихо пошепване на съучастник, изплувал от мрака на нощта?… Бледа светлина в началото на пътеката, водеща към плажа?… Или може би звук на хвърлено по бамбуковата рамка на вратата камъче?
Дали когато онзи мръсник те докосва, дъхът ти спира? Дали когато си с него трепериш така, както когато си с мен?…“
При мисълта как нагло го бе измамила тази жена, тялото му се разтрепери от ярост. „Много хитро е замислено всичко, дяволски хитро! Няма съмнение, и името й сигурно не е истинско!“
Последното вбеси Пейгън най-много от всичко.
Той тръгна по коридора. Стъпките му не се чуваха. Шумът от ботушите му се сливаше в какофонията от нощни гласове — безспирно жужене на насекоми, крясък на маймуни, тътен на дървета, разлюлени от вятъра.
Макар че Пейгън се бе доближил на сантиметри от гърба й, жената не помръдна.
— Чакаш някого, така ли?
Очите му горяха като въглени. Пейгън бе очаквал Барет да подскочи виновно, дъхът й да секне, лицето й да поруменее от уплаха и изненада…
Нищо подобно не стана.
Жената с меднорусите коси даже не помръдна, само продължи безмълвно да съзерцава фенера, окачен за навеса на верандата.