Барет спеше и сънуваше. Знаеше, че сънува.
В съня си се видя обвита в коприна и окичена със златни камбанки. Косата й беше свободно разпусната и отразяваше светлината на хиляди свещи. А тя самата бе най-гъвкавата и ефирна светлина. Кожата й блестеше прозрачна, като отражение на пламъка, дълбоко запален в душата й.
Това бе пламъкът на любовта и негов символ беше той — мъжът, създаден от сенки и стомана, мъжът, чиито очи бяха като нощта. Струваше й се, че винаги го е обичала, че този странник със сурово, обгърнато в мрак лице, винаги е бил в сънищата й.
И в кошмарите й.
Барет си пое дълбоко дъх, сякаш усетила неговата кипяща сила. Внезапно тя усети остра болка и глад за…
Тя не знаеше за какво. И въпреки всичко, тя го желаеше.
Жената затвори очи, сподавяйки вика. Със следващия удар на сърцето й, ръцете му вече я бяха прегърнали, галеха я, учеха я…
„Спри!“, опита се да му заповяда тя, но гласът й бе заглушен от вика на собственото й желание.
Той я съблече. И мъжът сякаш отвори очите й пред горещата, тръпнеща наслада, показа й стотици нови неща. Той вдигна завесата на миналото и разкри пред нея бъдещето — с обичта си. В неговите ръце желанието сякаш можеше да се пийне, а насладата да се види. Дъхът й се сливаше с неговия, кожата й се слепваше с неговата.
В съня си Барет почувства, че умира, загърната в пламъци. Огнените им езици танцуваха в безмълвно опиянение и тъмнина. До нея отново бе Пейгън. Той я пое за да я положи върху мускулестата си, бронзова гръд. Барет отново можеше да диша, но напрегнатата тишина й подсказваше, че смъртта е само началото, че жаждата е останала неутолена. Тя само бе променила формата си, подобно на сенките, които се стелеха над вълните на прилива, подобно на измамните фосфорно-бели отблясъци на звездите в нощното море.
— Сега — прошепна мъжът, вливайки огъня дълбоко в тялото й.
— Моя — простена той, прониквайки толкова дълбоко, че пламъците обгърнаха и неговото тяло. Сляха ги в една горяща клада…
— Моя, сега и завинаги.
Барет трепереше замаяна, приемаше огъня от него в себе си, и на свой ред му отдаваше своя. Нямаше сили дори да пожелае да го отблъсне. Толкова странен и неочакван й се стори този суров, непознат мъж. Но чрез него тя опозна себе си…
Твоя — отвърна, без дори да разбира значението на тази дума, но без да съзнава, тя се отдаваше.
Барет просто забрави… И в тази забрава тя се прероди — стана по-жизнена, по-силна… Изцяло негова.
Барет спа в продължение на часове. Или може би на векове, подобно на омагьосаната красавица в оградения с тръни дворец.
Кадифената мекота на тъмнината си бе отишла. Заедно с нея я бе напуснало и усещането за единение с тялото му.
Сега главата й пулсираше от болка, а гърбът щипеше.
Клепачите й се повдигнаха и Барет видя някакъв огромен зелен папагал, който крещеше от перваза на прозореца срещу пропълзелия до него гущер.
Отново я връхлетяха спомените — непоносимо мъчителни с ужасяващата си пустота.
Тя затвори очи и нервно разтри чело с треперещи пръсти.
Да. Трябваше да забрави. За нея сега бе жизнено важно да забрави, сега, когато болката от миналото бе огромна. Един ден, когато болката заглъхнеше, тя би си позволила да си спомни…
Но сега Барет знаеше името си! Загнезден в съзнанието й, този спомен безмилостно връщаше един по един всички останали.
Навън някой силно разклати дървото. Барет бавно се изправи и седна в леглото, като опря гръб на таблата. „За Бога, само не и леопард?“ Тези от миналата вечер й бяха достатъчни, въпреки красотата си…
След секунда само върху перваза тупна нещо пухкаво и космато. Животинчето любопитно се наведе напред и заразглежда доволно стаята. Малкото му дребно личице бе оградено с ореол сребриста козинка.
Това бе любопитната любимка на Пейгън.
— Меджик? Пейгън ти казва така, нали?
Маймунката обърна воднистите си очи към седналата в леглото жена и без много да се двоуми, скочи от перваза, пробяга набързо покрай края на мрежата против комари и с весел писък и вирната глава се намести до Барет.
Чак сега англичанката забеляза, че Меджик й носи нещо. Нещо бяло.
Жената прие скъпоценния подарък с усмивка. Това беше нейния корсет. Маймунката явно добре се бе позабавлявала с него. Беше смачкан, на места разкъсан, а връзките му бяха объркани и навързани на възли.
— Е, благодаря ти все пак, Меджик. Убеди ли се, че не ти върши работа?
Малката сива маймуна поклати глава и почеса ухото си с косматите си пръсти. После внезапно нададе пронизителен крясък и заскача нагоре-надолу.