Барет се разположи по-удобно малко встрани, за да направи място за новата си приятелка. Маймунката седна прилежно, издавайки нежни, забавни звуци — нещо средно между кискане и подсвиркване. Тя посегна и попипа разпуснатата коса на Барет. Черните бузки се издуха от изумление.
След като старателно прегледа дългите, златисти кичури на жената, Меджик бавно ги повдигна и започна да ги реди върху главата си. После сви бърни и се втренчи в Барет, сякаш очакваше нейното одобрение за новата си прическа.
— Много… ъ-ъ-ъ… много си красива, Меджик. Но като се сетя, че това е моята коса върху главата ти, хич не ми се ще да ти я преотстъпя, така да знаеш.
Животното пусна косата на Барет и заподскача, издавайки нисък, мъркащо-гальовен звук. Хитрите черни очички лукаво се присвиваха. Неочаквано Меджик задърпа покривката на леглото.
— Меджик! Спри веднага!
Маймуната обаче не й обърна никакво внимание и само за секунда покривката се оказа на пода.
Хъркайки тихо, Меджик заразглежда бялото, ефирно бельо на жената. Нежно, като че ли с копнеж, малкото същество докосна една от сатенените панделки.
— Нима наистина тези неща са толкова ценни за теб, малка, смешна маймунке?
Тихата въздишка на Меджик бе достатъчен отговор.
В следващия миг животното рязко скочи и се спусна към масата. Там, прилежно подредени, лежаха останалите дрехи на Барет.
Англичанката остана смаяна, когато само за секунди дрехите й, дори и обувките й, се разлетяха из стаята във всички посоки.
Възхитена, маймуната скачаше нагоре-надолу, грабнала някоя от дрехите.
— Спри, проклето същество!
Меджик остави белия корсаж на пода и започна старателно да го разглежда. После бавно сложи корсажа на главата си, пъхна брадата си в една от презрамките и се завъртя около себе си. Едната лапичка придържаше новото й боне, а другата комично опираше сивкавите й, космати гърди.
— О, ти си великолепна, наистина — съгласи се Барет, без да сдържа смеха си. — Обзалагам се, че съвсем скоро ще станат модерни.
Меджик се въртеше вихрено около себе си, щастливо развявайки новия си тоалет.
„Модерни сред кого?“, мислено се понита Барет. Колко бяха жените, които идваха тук, в джунглата? Жената на управителя, жената на някой от чиновниците. А може би някой от заселниците имаха съпруги… Барет обаче бе сигурна, че тези мъже са предпочели да оставят жените си в Англия, а тук, на острова, поддържат само случайни връзки.
„А може би и Пейгън е постъпил така?“, внезапно се запита Барет и ръцете й несъзнателно стиснаха дрехата.
В съзнанието й веднага изплуваха влажните очи на Мита, сякаш дочу приятния й гърлен смях. Неизвестно откъде, но й се стори, че си припомня звук от проскърцване на легло в гореща тропическа нощ, примесено с приглушено сладострастно кикотене!
А може би Пейгън също бе женен и някъде далеч, у дома в Англия, го очакваше законната му съпруга? Барет внезапно осъзна колко малко знае за миналото на Пейгън. Толкова малко, колкото и за своето.
В това прозрение имаше толкова горчива ирония, че англичанката неволно се засмя. Скоро обаче смехът й премина в дълбоки, сърцераздирателни ридания.
Небето навън бе започнало да просветлява. Първите бледооранжеви и алени лъчи на утринната зора прозираха през листата на палмите. Тази сутрин трябваше да потеглят към чаената плантация на Пейгън, сети се Барет. Доколкото успя да си спомни, името й бе Уиндхевън.
Тя въздъхна. Сега трябваше да стане и да се облече, въпреки че гърбът я болеше, а слепоочията й пулсираха. Трябваше да измие лицето си и да оправи стаята преди Мита или някой друг от слугите да дойдат, за да я извикат.
Но Барет не направи нито едно от тези неща. Тя остана седнала в леглото, без да откъсва погледа си от избистрилото се небе. По бузите й се стичаха сребристи, безмълвни сълзи.
Тя чувстваше, че ще полудее, ако не намери отговор на въпросите си. Струваше й се, че е възможно дори някога да е имала деца… А може би сега те безутешно плачеха за изчезналата си майка?…
Пред очите й внезапно изплуваха меки къдрици, розови детски бузки. Пухкави пръстчета, вкопчени в полата й…
Барет затисна лицето си с ръце, сподавяйки риданието. „Не мисли за това — повтаряше си тя. — Единствено времето ще излекува раните.“
А ако никога не си спомнеше? Ако останеше завинаги затворена в този ничий свят… ако се превърнеше в човек без минало, но и без бъдеще? В същество, осиротяло в безвремието?
Пред очите й отново се спусна тъмната завеса на болката.
Ръцете й се стегнаха в юмруци.