Вързаха летящата чиния с въже, повлякоха я след себе си, а след двайсетина метра вече имаха повод за кавга.
— Само аз ли ще влача? — попита Вихра. Вихър беше на мнение, че само той влачи. Въжето му протрило рамото.
— Аз какво, краката ли си клатя? — кипна Вихра.
Те продължиха да се обвиняват взаимно в мързел, неподозирайки, че би трябвало да се поздравят: освен летящата чиния теглеха още четвърт тон. Толкова тежеше лъвът, който се возеше в нея, и макар и за пръв път, беше му приятно: подушваше месо. Къде ли се беше скрило вкусното животинче? Той разтършува багажа и най-сетне докопа консервите със свинско варено. (Беше ги купил Кики, след като продавачът потвърди, че е спал добре предишната нощ, но нямат консерви от телешко варено.) Да не беше миризмата, лъвът щеше да се закълне, че консервите не са животни. Тъй де, такива лъскави, кръгли, без нито един крак! За всеки случай тресна с лапа най-близкото безкрако животно и то мигом си пусна месото. Това му хареса и лъвът организира същински погром над консервите. Трепеше ги една подир друга. Докато не са избягали…
Когато въжето протри и другото му рамо, Вихър избухна.
— И тъй, и тъй си клатиш краката, поне седни в летящата чиния, та да няма съмнение, че влача и теб!
Вихра, убедена, че напълно е заслужила почивка, тръгна.
И веднага се върна.
— Вече си починах, върви ти. — Гласът й не беше бодър.
Вихър, на свой ред убеден, че му се полага почивка, също тръгна и също веднага се върна.
— И аз си починах. — И неговият глас не беше бодър.
Затътриха летящата чиния в пълно мълчание.
Не си говореха.
— Не ти ли се стори… — не се стърпя по някое време Вихра.
— Стори ми се — призна Вихър.
— Не съм виждала лъв да яде консерви…
— А! Ти не си виждала да яде и хора, ама скоро…
Вихра хукна. Вихър я последва. Тичаха един подир друг.
Оставаха още доста консерви, но лъвът вече не се боеше, че ще офейкат. Как ще офейкат без крака! Виж, другите животинки, двуногите, хем престанаха да го возят, хем побягнаха. Към най-високото дърво. Нещо като топола.
Лъвът след тях. Скок!… Скок!… Скок!… Да им попречи да се качат на тополата.
Ах, как тичаха Вихър и Вихра! Обувките им бяха сигурни, че ще останат здрави и след сто хиляди километра. Понеже не докосваха земята.
И все пак лъвът щеше да ги настигне, но се случи нещо, което по сила и страховитост не може да се опише. Може само да се чуе. Бледа представа за него би дала виеща с пълна мощ параходна сирена със стерео ефект. При условие, че някой изобрети подобна ужасия.
Изненадан от шумотевицата във въздуха, лъвът направи невероятното: зави в обратна посока, без да се приземява, набра скорост и, бух, в храстите. Чак там се приземи.
А какво бе смайването му, когато дръзна да подаде глава и съгледа безобидно същество. Момиче. С черна коса. Цялото в кожи. То седеше на земята и едновременно надуваше пет-шест кокалени свирки и блъскаше камък о камък — стараеше се непременно да привлече вниманието му. Като че се беше родило и пораснало само и само да го дочака точно тук, точно днес и да му се предложи за закуска. Нима? Лъвът мразеше да си задава въпроси на гладно и, скок, скочи връз закуската.
— На ти една закуска! — гмурна се под него момичето.
Лъвът изживя разочарованието на вратар, скочил да лови висока топка, а тя, проклетата, да мине между краката му. По-близо до левия. Изживя и падането в дълбока тъмна яма. Два метра и половина дълбока.
— Вкарах ли те в капана, вкарах ли те! — изплези му се момичето. Сякаш показването на език и подигравката са едно и също нещо.
— Ще гониш приятелите на Тарабара, а? — заплаши го момичето с оръжието си — дълга и къса тояга.
Така Вихър и Вихра узнаха, че тя се казва Тарабара и ги приема за свои приятели.
Лъвът долу беснееше. Някой неопитен наблюдател би помислил, че пръстта от стените на ямата се рони от ноктите му (той не губеше надежда да се изкатери, макар лъвовете-алпинисти да са твърде рядко природно явление), но едва ли щеше да отгатне истинската причина — пръстта се ронеше от ревовете му.
Тия ревове породиха страх. Страхът безпристрастно се раздели на две равни купчинки и се настани във Вихър и Вихра. Помогна им да се изкачат до върха на тополата (те искаха и по-нагоре) и ги върза там. За около час.
След час Тарабара ги уговори да слязат. Беше им разказала вече всичко за себе си, за племето на тарамбуците, поканила ги бе на гости в пещерата — те живеели в пещера…
Вихър и Вихра приеха поканата (щом в пещерата не развъждат лъвове — бива), но, оплакаха се, нещо им пречело да се смъкнат от тополата.