— Какво пък ви пречи? — покатери се при тях Тарабара. — Нищо не ви пречи — разузна наоколо Тарабара. — Сега ще ви помогна — залови се за работа Тарабара.
Вихра остана с впечатление, че са я хвърлили, а Вихър — че са го изритали долу. Е, впечатленията понякога се различават… Тарабара ги успокои:
— С вас ли съм, няма страшно! — И тутакси (ако и това не беше страшно!) халоса Вихра с късата тояга.
Вихра подскачаше, а Тарабара я пердашеше вече и с дългата тояга.
Вихра пищеше, а Вихър беше в захлас от точността на ударите.
— Още веднъж я тупни!… Още веднъж!… Дай и аз…
Вихра доста трудно проумя, че не я бият, а я спасяват от някаква чудовищна мравка. Ако не бяха тоягите, тя отсега нататък щеше да си купува само по една обувка. И то дясна. Понеже мравката бе захапала онази част от левия й крак, на която обикновено се носи лява обувка.
Малко след това Вихър щеше да си спести парите за шапка. Просто нямаше да има къде да я слага: нещо хвъркато кацна на главата му и Тарабара замахна и с късата, и с дългата тояга. Когато дойде на себе си, Вихър благодари за тоягите. Дори се зарадва на цицината, голяма колкото чаена чаша — иначе хвъркатото щеше да пробие с клюна си толкова дупки в главата му, че в тях биха се побрали чашите на цял сервиз. Заедно с чайника.
Той обиколи проснатата на поляната птица, премери с крачки разперените й криле и попита Тарабара защо така лекомислено нарича този двуместен безмоторен самолет орел. Даже клюнът му не беше типично орлов — дължината му би задоволила всеки уважаващ себе си щъркел, а формата му напомняше свредел на сонда за геоложки проучвания. Тия проучвания ги правят геолозите. Когато търсят полезни изкопаеми.
Колко силен трябва да си, за да приспиш с един удар подобно страшилище! Вихър с уважение погледна Тарабара и помисли, че само играта на мускулите й би докарала безсънни нощи на кой да е олимпийски шампион.
Работата, разбира се, не беше само в играта на мускулите й. Тарабара притежаваше и други незаменими качества, без които Вихър и Вихра не биха стигнали до пещерата. Щяха да бъдат толкова пъти ухапани, одраскани, ужилени, оскубани, разкъсани, сдъвкани и глътнати, че при най-груба сметка на линеен метър им се падаше по пет-шест вида смърт. А на квадратен метър — и повече.
На всяка крачка нещо ги дебнеше, но Тарабара необяснимо как надушваше опасността, доста преди самата опасност да се е насочила към тях.
А как виждаше! Остротата на зрението й напълно оправдаваше липсата на бинокли в каменния век.
Погледне Тарабара чистото като измита кристална ваза небе и им викне да залегнат в тревата: стършели летят насам, отровни!
— Къде ги виждаш тия стършели? — чуди се Вихър. — И то отровни! — чуди се Вихра.
И двамата много се чудят.
Но, естествено, залягат в тревата и чакат. Докато дойдат стършелите, минава толкова време, че Вихър изчислява: Тарабара ги е забелязала от двайсет километра!
Майчице, колко големи бяха! Вихра изтърси, че точно от тези стършели по-късно са произлезли врабците. А още по-късно се научили да чирикат. И престанали да бъдат отровни.
Със слуха си Тарабара съвсем ги смайваше.
— Не е честно! Ушите й не са по-дълги от моите — обиди се по едно време Вихра, че ушите им са еднакви, а в сравнение с Тарабара е почти глуха.
— Тя изобщо не е като нас — обясни шепнешком Вихър. — Иначе мислиш ли, че ще оцелее в тоя зверилник? Слухът й лови не само обикновените звукови трептения, а и ултракъсите вълни. Направо човек-радиоприемник! — заключи Вихър.
Вихра не чу цялото обяснение, макар той да шушнеше в ухото й, но Тарабара, изтичала стотина метра напред, прояви жив интерес. Нещо като любознателност.
— Ултракъсите вълни ядат ли се? А радиоприемникът хапе ли?
Първият урок по радиотехника в каменния век ненадейно се провали — от какво?
Земетресение!!!
Земята се разцепи и погълна летящата чиния. Всичко стана бързо и лесно, сякаш точно там бе пришит цип и земетресението го отвори и затвори с напълно подходящ звук: рр-рт! — надолу, рр-рт! — нагоре.
Сигурно защото му беше единствената, сигурно защото без нея беше загубен, Вихър не можеше да гледа как летящата чиния потъва в земята. Обърна се с гръб. Но и по гърба му личеше: отчаян е като парашутист, който е забравил парашута си в къщи и се е сетил за него едва когато е скочил от самолета.
Впрочем веднага изживя и падането без парашут. И то не сам.
Тримата заедно излетяха нагоре, сякаш изхвърлени от гигантски батут. Гледайки от птичи поглед как земята се чупи, гърчи, дипли, Вихър прецени, че земетресението е над десет бала по скалата на Рихтер. Самият Рихтер не би дал на никое земетресение повече от девет бала. Скалата му е такава.