— Не е прав Рихтер! — изпъшка Вихър, когато тупна долу, а Тарабара и Вихра се стовариха върху него.
Излитането и падането се редуваха без всякакво разнообразие за нашия Вихър: Тарабара и сестра му неизменно го яхваха, което на петия път му дойде до гуша.
Тарабара сега-засега не се оплакваше (те, земетресенията, биваха доста чести, та им беше свикнала), но стигнеха ли пещерата, щеше да се уплаши.
Така и стана. Огромен камък беше затулил входа на пещерата, а реката, от която пиеха вода, беше изчезнала.
— В природата нищо не се губи — философски забеляза Вихър. — Щом тук нещо е изчезнало, значи ще се появи другаде — предрече Вихър.
От пещерата се чуха тревожни викове и се разбра, че реката се е появила там. Тарамбуците не можеха да я изпият цялата. Тарамбуците бяха обречени. И Тарабара занарежда погребална песен, придружена с погребален танц: щом не могат да изпият реката, значи ще се удавят в нея.
Ритуалните песни и танци се радваха на голямо уважение в каменния век. Нещо повече — без тях нито съмваше, нито мръкваше. Иначе защо хората молеха с песни и танци слънцето и луната да изгреят? Без тях не беше убит нито един мамут — песни и танци предпазваха от неуспех всеки лов. Без тях гръмотевичната буря би вилняла цяла година, но хората я прокуждаха с песни и танци. Изобщо, как ли щяха да я карат хората без тях?
Вихър слуша, гледа как Тарабара пее и танцува, па довлече дълъг кол и го подпъхна под камъка, запушил входа на пещерата. Нещо като лост. От първи род.
На камъка толкова му трябваше — отвътре налягаше водата, отвън Вихър напираше с лоста — и той се отмести. Мощна струя, като че ли няколко пожарни команди се бяха спотаили в пещерата с насочени флангове, отхвърли Вихър назад. Камъкът се търкулна след него, но необяснимо защо го прескочи и продължи сам по-нататък. Случва се с някои камъни. Неочакван беше и капризът на реката да се върне в старото си корито. Все едно че си каза: щом нищо не ми пречи да тека тук, вече не ща! Случва се с някои реки.
Въпреки това тарамбуците се измъкнаха от пещерата с лодка. Когато видеше що за лодка си бяха намерили, на лицето на Вихър щеше да разцъфти такава широка усмивка, че за посаждането й щеше да потрябва доста широка саксия. Ако някой рече да сади усмивки, разбира се.
Ала Вихър още не виждаше лодката. Гледаше друго: внушителната жена, която плесна с ръце да започнат песни и танци. По случай избавлението на племето.
— Тя е майка Тарамбук, вождът на племето — включи се във веселбата Тарабара. — Виждате ли ръцете й? — танцуваше Тарабара. — Какви са големи! — пееше Тарабара. И други такива тананикаше.
Вихър и Вихра клатеха в такт глави: да, това е майка Тарамбук, вождът на племето; да, ръцете й наистина са големи; да, майка Тарамбук е най-силната жена на света. Но твърдението на Тарабара, че като я срещнели, мечките сами спирали дишането си вместо да чакат майка Тарамбук да ги души, им се стори прекалено.
— Туй вече е култ към физическата сила! — отсече Вихър и най-после видя лодката, около която танцуваха тарамбуците — благодаряха й, че ги е спасила от удавяне.
Летящата чиния!
Ето кога цъфна широката усмивка върху лицето му.
— Туй вече е култ към превозните средства! — пропя той и включвайки се в танца, се добра до летящата чиния, за да й направи бегъл технически преглед.
— Изобщо тук всичко се издига в култ! — мърмореше той, когато го заподхвърляха нагоре от признателност, че е отместил камъка.
След танца майка Тарамбук избуча с невероятно дебел глас, че това племе (Вихър и Вихра) спасило племето на тарамбуците. Затова трябвало двете племена да се обединят.
— Повече хора в лова — по-добре — завърши майка Тарамбук.
Тарамбуците не умуваха дълго — мигновено последва танц и песен на обединението.
Вихър и Вихра не се посрамиха. Изтанцуваха кратко танго, шепнейки си:
— Струва ми се, че ги благоразположихме.
— Струва ми се, че не.
— Може би бозата…
Виж, бозата спечели докрай благоразположението на тарамбуците. Те я изпиха на големи глътки, а Вихър и Вихра си размениха многозначителни смигвания. В смисъл: ако не с друго, ще останем в историята като първите хора, донесли боза в каменния век. После майка Тарамбук взе да изрежда богатствата на племето. Имали дълги, къси и чепати тояги, имали камъни с дупки и без дупки, имали най-различни кожи, имали костени игли и други такива полезни неща имали.
— А вашето племе? — обърна се тя към Вихра, понеже не се съмняваше, че именно тя е вождът на другото племе. Нали е жена.
— Ами… — заплете език Вихра. — Ами ние си купихме телевизор…