Вихър я настъпи.
— Не забравяй: в каменния век сме!
Нашата Вихра се поправи:
— Каменен телевизор. Цветен. По първи канал прожектират индианския филм „Синовете на Великия камък“, по втори играят пиесата „Много камъни за нищо“, по трети изпълняват операта „Севилският камък“…
Вихриният език се развърза:
— Имаме и каменно радио, та слушаме „Каменната соната“, а на каменен грамофон въртим плочата „Заблеяло ми камъче“.
Вихриният език съвсем се развърза:
— Пък да не говорим за кулинарното ни изкуство! Варим супа каменни топчета, панираме камъни алангле и пълним палачинки с конфитюр от горски камъчета…
През цялото време Вихър я настъпваше и щипеше, докато накрая тарамбуците си внушиха, че така той изразява възторга си от тези нечувани, но каменни (значи полезни!) неща.
Майка Тарамбук също не разбра кой знае какво от речта на Вихра, но под натиска на тарамбуците (те изразиха одобрението си с току-що възприетия от другото племе начин — изредиха се да я настъпват и щипят), каза:
— Да.
После двамата вождове се оттеглиха да уточнят останалите подробности за обединяването на племената, а Тарабара замъкна Вихър в пещерата. Тук вече се бяха събрали всички тарамбуци. Кой седеше на кожа, кой на камък, а някои направо в неизсъхналите още локви. И с умиление гледаха Вихър. Защо ли? Дали пък няма да го награждават?
— Награждаваме те — потвърди Тарабара и му връчи един остър камък. — Рисувай!
Излезе, че майка Тарамбук разрешавала по стените на пещерата да рисува само онзи, който е направил нещо полезно за племето. Убил си мамут (много месо за племето) — заповядай, рисувай мамута. Хванал си в капана лъв (един враг по-малко) — моля, рисувай лъва. И в други такива случаи рисували. Да се помни, значи, какво си сторил за племето.
— Да — рече Тарабара и повтори: — Да. Иначе, както всички обичаме да рисуваме — ехее… — Нещо като увереност, че няма да стигнат стените на пещерата, пък и на съседните. Наоколо имаше безброй пещери.
Вихър се чувствуваше неудобно като цирков кон, впрегнат да оре. Ами — ще оре! Деликатно ще им намекне…
Що ли му трябваше да намеква, че рисуването е вятър и мъгла! Тарамбуците го загледаха състрадателно, сякаш бе половин човек. Тъй де, щом не зачита изкуството…
За да се измъкне от неловкото положение, Вихър разкритикува скалната рисунка на Тарабара, която изобразяваше как лъвът трепе консервите в летящата чиния, преди да се бухне в капана.
— Голям удар нанасяш на археолозите след сто века — пророкува Вихър. — Да беше нарисувала мен и сестра ми, нищо — ще приемат, че тук са идвали извънземни цивилизации — допусна Вихър. — Ама лъв в летяща чиния направо ще ги шашне!
На Вихра също позволиха да рисува. Понеже дала много ценно предложение за обединяването на племената. Тя нарисува сто точки. Че какво друго? Обяснението й, че това е новото в изкуството, със скрит и дълбок смисъл, тарамбуците нито разбраха, нито приеха. Изпълниха се с още по-голямо презрение към другото племе. И вождът им не умее да рисува! И отидоха при майка Тарамбук да обсъдят бива ли да се обединяват, не бива ли…
Вихър пожела да чуе какво ценно предложение е дала сестра му.
— За да се обединят племената, което е полезно, нали — взе да го увърта Вихра, — повече хора, по-лесно ще се справят с трудностите, нали — продължи да го усуква Вихра, — е нужна сватба, нали — предвидливо отстъпи крачка назад Вихра.
— Наистина добро предложение — развесели се Вихър. — Виждаме как стават сватбите в каменния век и си отиваме.
— Да, но… — запъна се Вихра — ти ще останеш — отстъпи още една крачка Вихра. — Ти ще се ожениш за Тарабара.
— Как… — Лицето на Вихър премина последователно през цветовете на обикновената череша, ягода, малина, нар и когато се наля с червенината на презряла вишня, той довърши: — …во?!
— То първо е годежът — би отбой Вихра. — После е сватбата — обнадежди го Вихра. — Ще имаме време да отидем до в къщи и да зарадваме майчето, татко и бабчето — силеше се да го очарова Вихра.
Сега Вихър така пребледня, че имаше опасност никога вече да не възстанови кръвообращението си.
— Пита ли за Руфо?
Забравила.
— А да ме сгодяваш се сети! Нали? — Въпросът бе съпроводен със сдържано размахване на юмруци. Но ако стоеше по-близо, Вихра несъмнено щеше да бъде нокаутирана.
И без да се интересува какъв танц ще заподскача племето на тарамбуците, като го види да се носи във въздуха, Вихър скочи в летящата чиния и дръпна скоростния лост.
Вихра едва успя да се метне след него, питайки в движение тарамбуците дали се е мяркал насам Руфо. Един такъв червенокос? А?