Вихър взе да я убеждава, че камилчето е истинско и Вихра съвсем се разсърди.
— Сега аз — посочи се тя, — понеже то било истинско — посочи камилчето тя, — ще седна да го паса, тъй ли?
— Аз лично възнамерявам да го яхна — рече Вихър, — защото непременно ще ме заведе или в оазис, или при хора, а ти, ако искаш, сядай да го пасеш. Много ще ти прилича!
— Може да се язди?! — Учудването на Вихра бе съпроводено с жест, който спокойно би минал за ръкомахане, ако не завърши върху гърбицата на камилчето. То коленичи и тя не закъсня да го възседне.
— Защо се настани отзад? — учуди се на свой ред Вихър, но без ръкомахане. Вихра не скри:
— За да не ме наплюе пак.
Вихра допусна:
— Вятър духне, песъчинка му влезе в окото, а то нали е глупаво, ще си каже: пак тая Вихра — и ще ме наплюе.
Вихра призна, че се е застраховала:
— А така ти си между нас.
Потеглиха и тя скоро се убеди, че във всички сектори на пустинята е наложително да се появяват миражи.
— Привиждат ми се разни глупости — вяло съобщи тя. — Представяш ли си, виждам половин египетска пирамида!
И добави, че миражите са безобразни: остави, че никнат, дето не ги сееш, ами отгоре на това — ту цели, ту половинки.
— Да не е полумираж? — поиска да разбере.
— Не е полумираж, а дополовина построена пирамида. Дано имаме късмет Руфо да е тук!
Вихра не даде да се издума, че Руфо не е тук.
— Руфо-о-о!… — изправи се в цял ръст върху камилчето тя, за да я види Руфо и да е наясно кой го вика. И защо: — Вода-а-а!
Зад близката дюна, тя става една подозрителна — само като я погледнеш, усещаш, че гъмжи от скорпиони, беше Сплескания нос. Нашата Вихра още не го познаваше, но след малко щеше да узнае, че е пребил с камшик двама роби и те, проснати на пясъка, не мърдаха. От нахалството им Сплескания нос се разпени дотам, че заприлича на човек, избягал от бръснарницата след насапунисването и преди бръсненето.
— Разбрах! — пръскаше пяна над тях Сплескания нос. — Нарочно не ставате, мързеливци мръсни! Лежи ви се! — Гласът на Сплескания нос не звучеше много уверено. — Разбрах! Искате да ме злепоставите пред блажения ни господар! — Гласът на Сплескания нос звучеше угрижено: дон Есклависта не прощава, когато разхищават богатството му; дон Есклависта ще заповяда да ударят сто тояги по петите на разхитителя, пък после ще го накара да доведе живи роби на мястото на тия двамата. А откъде да намери двама роби? И то живи!
— Разбрах! — омърлуши се Сплескания нос. — Лош ден!
Денят остана в неведение лош ли е, добър ли е, тъй като щом чу виковете на Вихра и зърна двама да яздят камила, Сплескания нос се ухили:
— Баа, добър си е денят. Разбрах!
Вихър и Вихра бяха оковани във вериги още на гърба на камилчето, въпреки обясненията им, че не са избягали роби.
— Баа, кой роб си признава, че е избягал! — зяпна Сплескания нос. — Роби сте! Разбрах!
Вихра се опита да го обвини, че нищо не е разбрал, но той й запуши устата с камшик. Тогава Вихър бе обхванат от чувството, че ей сега ще каже нещо, което няма да е в нормите на доброто възпитание. И чувството му не го излъга. Той нарече Сплескания нос с дългото име на несъществуващо животно. От името обаче ясно личеше, че животното има тъпи нокти, две опашки, криви зъби, празна глава и сплескан като настъпена луковица нос. За това словосъчетание Вихър също получи удар с камшик и гледайки белезите по себе си и по Вихра, даде обет да не спи, докато не докара носа на Сплескания нос в същата индигова разцветка.
После надзирателите ги натириха при другите роби да мъкнат камъни за пирамидата.
— Непоносимо! — възропта Вихра след първия камък. — Че аз веригата си едва мъкна! — оплака Вихра протрития си от веригата крак след втория камък. — На нищо не прилича — робски труд! — тръшна се на пясъка Вихра след третия камък.
Вихър отговори, че в случая е доста точна в определението си за робския труд.
— Нали сме роби!
— Аз говоря за глупавия начин на работа. Един кулокран би заменил всички роби!
Това би могъл да каже само Руфо! Вихър се огледа. Говореше сестра му.
— Тиии?… — проточи Вихър и последваха ситни барабанни удари. Това всъщност беше невярващият му още плах смях.
— Ти говориш за ползата от кулокран! — осъзна Вихър и сега вече избухна в такъв гръмовит смях, сякаш на закуска вместо варено яйце бе изял бомба.
— О, весела почивка? Разбрах! — Пред тях изникна Сплескания нос и на челото му бе изписан укор, че само за него няма почивка.
Така си беше: той и останалите надзиратели се трудеха с пот на челото — тук някой роб падне от изтощение, там друг го затисне камък, трети припадне от жажда и всичко на техните ръце. Те да влачат и първия, и втория, и третия, те да ги връзват на отреденото място, те да ги бият с камшици и тояги. Да ги бият и да разпитват: защо са мързеливи, защо са допуснали да се наранят, защо са ожаднели. Може би мръсните роби искат да забавят построяването на гробницата на блажения господар? Или искат умишлено да се осакатят, та блаженият господар да обеднее (кой ще купи сакат роб!)? Или искат да се самоубият чрез жажда, за да намалеят робите на блажения господар? И други такива злини искат да сторят на блажения господар.