Робите рядко отвръщаха на ясно поставените въпроси, защото рядко биваха в ясно съзнание. Когато е в несвяст, човек не е твърде словоохотлив. Това насърчаваше надзирателите да продължават побоя; това озверяваше надзирателите — смятаха, че мръсните роби нарочно мълчат. Нещо като инат проявяват.
Камшиците и тоягите не се чудеха, че с тях бият. Формата им беше подходяща за бой. От векове умуваха над друго: почти никак не ги използуваха за коне, магарета, камили, говеда. Например магарето само с тояга можеш да убедиш да не рита, но — не, на магарето говорят ласкави думи, галят го по шията, а роба (дето може да говори!) нито го слушат, нито му приказват — направо го превръщат в пихтия. Ей тъй, защото е роб. Нещо като закон на епохата.
— Аз тия ваши закони… — запротестира Вихър. — Аз тия ваши закони… — запротестира и Вихра.
И двамата вярваха, че ако Руфо беше тук, и той щеше да протестира:
Аз пръв ще гласувам против тия ваши закони!
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Почивате си, а? — настояваше за отговор Сплескания нос така гръмогласно, че в кръг от два километра всеки си казваше: „Някой крещи в ухото ми!“.
— Не — отрече Вихър.
— Не — отрече Вихра.
— Тогава какво правите?
— Анализираме — отвърна Вихър.
— Каква ще бъде ползата от един кулокран — уточни Вихра.
— Ъ? — ококори се Сплескания нос дано види туй, дето го правят. Може би трябва да набие и него?
— Анализираме.
— Разбрах. Добре че не мислите, иначе щях да ви смажа от бой! — И Сплескания нос ги опали с камшика. Нещо като аванс срещу бъдещия им опит да мислят.
Отстрани безпомощно гледаше Сасахара — робът, с когото Вихър и Вихра най-напред се сприятелиха. Той знаеше какво изпитват сега. Помнеше първия ден на робството. Първите камшици.
Дедите му бяха дошли от пустинята, затова се наричаха сахарци, затова и неговото име беше Сасахара. Беше роден в най-хубавото село — отпред синьото море, отзад зелената джунгла. Ако искаш риба лови, ако искаш на лов ходи. Той това и правеше: сутрин риба ловеше, следобед на лов ходеше. А вечер танцуваше край огъня. Цялото село танцуваше. Нещо като всеобща веселба.
Но един ден досами брега доплува галера. Спуснаха лодка и тя едва не потъна от тежкия товар — Сплескания нос и много важната му задача: да провери живеят ли диваци наоколо и ще приемат ли доброволно да работят за дон Есклависта. В смисъл, да му станат роби.
— Разбрах — хилна се Сплескания нос, като видя селото (двайсетина колиби, покрити с палмови листа). — Живеят диваци.
Той препусна из колибите и те се сгушиха от неприятната среща. За пръв път виждаха бял човек, който надзърташе по ъглите, сякаш търсеше нещо съвсем дребно и нищожно. Хлебарка например. Видът обаче понякога лъже — Сплескания нос избра Сасахара (най-едрия от сахарците) и тикна пръст в гърдите му.
— Ти си черен — направи откритие Сплескания нос с глас, който обвиняваше: черната кожа на Сасахара е източник на всички земетресения, пожари, наводнения и други такива бедствия досега и отсега нататък.
Сасахара нищо не рече.
— Значи си роб.
Сасахара нищо не рече.
— Роб на дон Есклависта, приемаш ли?
Сасахара пак нищо не рече.
— Разбрах! Приемаш — ритна го Сплескания нос и се провикна към галерата: — Ехей, цялото село, всички приемат да станат роби! Носете веригите!
Веригите донесоха, ала не ги върнаха обратно на галерата. Кой ще се сети, когато яде пердах, хем да бяга, хем да прибира туй, що е донесъл?
Сасахара натупа лично Сплескания нос. Не може да се твърди с положителност, че юмрукът му се е целил все в носа на злополучния роботърсач. Много вероятно е да го е докоснал само веднъж, но следата от това докосване остана завинаги. Нещо като вечен спомен.
По някои възгласи, чути на идване, галерата очакваше да се върне натоварена до борда с жива стока. А отплува даже олекнала — веригите останаха на брега. И ръждясаха. Няма вериги, дето да не ръждясат рано или късно.