Но една нощ, след около месец, галерата пак дойде и то не сама, а с още пет.
На разсъмване хубавото село (отпред със синьото море, отзад със зелената джунгла), превърнато в пепел, се сбогува с окованите си във вериги жители.
Роби. Роби на дон Есклависта.
Сплескания нос се провираше между тях и заничаше в лицата им. На всеки поотделно.
— Търся — дърдореше той, без да го питат, — търся оня, дето ме би по носа, та да го набия и аз — заканваше се той. — Ама така ще го бия по лицето, че носът му ще се подаде на тила!
Дали със заличаването на носа бе изфирясала и паметта му, или по рождение си беше тъп, но той не позна Сасахара.
— Не — каза нашият Вихър, чул историята за заробването на Сасахара. — Сплескания нос е тъп по наследство — и дедите, и прадедите му са били тъпи. Дори съм виждал маймуната, от която е произлязъл. Висеше на опашката си на един клон и най-умното й развлечение бе да пада по нос.
Приближи се Вихра с толкова посърнала походка, че разговорът между Вихър и Сасахара усети: ей сега ще го прекъснат; няма да се съобразят, че е интересен. Ще поведат друг разговор. Нищо и никакъв. Направо глупав.
— Аз отивам на лекар — изтърси Вихра. — Получила съм или слънчев, или топлинен удар — изключи трета възможност Вихра. — Къде е поликлиниката? — помоли да я упътят Вихра. Знаела, че на всяка работна площадка има медицински пункт. Малък, но добре уреден. С хладилник. От тая жега закопняла да прекара остатъка от живота си в камерата на хладилник.
— Вихре! — викна строго Вихър. — Как ти идват на ум подобни глупости!
— Да, глупости са — не оспори тя. — Мираж. Викам му къш, но той не изчезва и все ми се мержелее тичаща палмова гора…
В далечината, ту скривайки се зад дюните, ту показвайки се, наистина тичаха палми. Вихър дори чу как влачат усуканите си корени по пясъка и шумят с големите си листа.
— Аз… — Вихър искаше да предупреди, че ще хлъцне, ала не успя — разхълца се. Сякаш хълцането и изненадата са едно и също нещо.
След малко палмите щяха да спрат и щеше да се изясни, че не са тичали самостоятелно, а с помощта на носещите ги на рамо роби.
Винаги е така: което тича, по някое време спира. Я защото се е уморило, я защото е стигнало, закъдето се е затичало.
— Обаче, който хълца — рече Вихър, — случва се да не спре цяла година — продължи да хълца Вихър.
Подир палмите пристигна изворът. Пак носен от роби. Е, да качат извор на рамо те не можеха, разбира се, но домъкнаха глинени улеи и ги наредиха един до друг. Под наклон. Горе изливаха вода, долу я събираха в делви, подаваха си ги от ръка на ръка и пак ги изливаха…
— Нещо като перпетуум-мобиле — хлъцна Вихър. — Макар че вечна машина… не може да се построи… защото противоречи на закона… за съхранение на енергията — на пресекулки каза Вихър. — Интересно… каква ли енергия… поддържа моето хълцане?
Нашата Вихра се разбърбори. Не знаела какво е туй перпетуум-мобиле, но ако тая машина осигурявала вода на робите, значи била полезна. Одобрявала я. Харесвала я. Въобще някои страни от техниката приемала. Допадали й на характера. И други такива набъбри.
Вихър не чу за настъпващите промени в характера на сестра си. Беше зает. Хълцаше:
— Аз ще си хълцам поне две години!
Сплескания нос също беше зает. Крещеше:
— Не се туткайте, мръсни ленивци! Господарят е наблизо, а палмите още не са посадени, шадраванът още не е готов! Къде е?
Той шибна роба с лъскавата обица, който носеше голямо корито (всъщност шадравана), камшикът се омота около краката му, робът политна и го изтърва. Не ще и дума, можеш да останеш здрав като тупнеш на пясък, стига да не си глинен. А шадраванът беше глинен.
Брей че много парчета! Най-различни. Различни, обаче единодушни: Сплескания нос е виновникът! Ала нито едно парче не се учуди, че той се нахвърли да бие роба с лъскавата обица. Би го дълго.
— Разбрах! Нарочно счупи шадравана, за да ме злепоставиш пред блажения ни господар! — хриптеше той. — Тичай да търсиш друг! — риташе го той.
Робът безпомощно се гърчеше. Къде в пустиня ще намериш шадраван! Освен ако някой керван е минал оттук и е загубил коритото си за пране…
Зад дюните се вдигаха облаци прах и сред тях нещо шаренееше — очите да ти се вземат!
— Блаженият господар пристига!
Сплескания нос раздаваше удари наляво и надясно с такъв замах, че камшикът, кажи-речи, се стоварваше най-често върху собствения му гръб.
— Кой ме бие? — изрева той и разкрил кой, зарева друго: — На колене, кучета мръсни! На колене, мръсни чакали!
Пъстроцветната носилка на дон Есклависта приспивно се поклащаше върху раменете на осем яки роби, а отстрани яздеха на камили множество телохранители, въоръжени с копия и лъкове. Зад тях се влачеше внушителна върволица роби, натоварени с делви, амфори, мехове и разни други потребни неща. Като клетка с тигри например. Носена пак от роби. Изобщо робите мъкнеха всичко необходимо за блажения господар.