Выбрать главу

Носилката нареди да спрат. Носилката позволи да вдигнат копринените й завески и пред очите на посрещаните лъснаха безброй възглавници, възглавнички и лежащият на тях дон Есклависта. Лицето му имаше толкова много бузи и всичките толкова дебели, че напълно скриваха носа и очите. Само месестите устни потвърждаваха, че това все пак е лице.

— Хрю-хрю — мръдна горната устна на дон Есклависта и робите усърдно размахаха над главата му паунови ветрила.

— Хрю-хрю — мръдна долната устна и Сплескания нос се разтрепера господарят си иска шадравана! Ако сега блажените му уши не чуят шуртенето на водата, ще си изкара сто тояги по петите.

Всички достойнства на Сплескания нос начело с глупостта излетяха от широко разтворените му очи и в тях се настани кръгъл страх.

Той отчаяно измуча:

— Бързо шадравана!

Трима роби застанаха един до друг, двама се покатериха на раменете им, а най-отгоре се изправи трети. Той пое делвата с вода и въпросително погледна Сплескания нос: като няма корито, върху пясъка ли да я излее?

Онзи с лъскавата обица още не идваше.

— Дойде ли ми, на корито ще го направя! — зарече се Сплескания нос. — А може би корито става от всеки роб? — сети се изведнъж Сплескания нос. — Може би лъскавата обица не е най-важното за направата на едно корито? — въодушеви се Сплескания нос, дръпна първия изпречил се пред очите му роб и го повали на пясъка.

Сега водата падаше отвисоко върху голия гръб на роба и шуртеше почти като в шадраван.

— Хрю-хрю — изгрухтя тъжно дон Есклависта. — Никой не се грижи за моите наслаждения. Защо не ми помагате да дишам? Искате да се задуша? Който иска това, да му бъдат ударени сто тояги по петите!

Сплескания нос нарочи десетина роби, че искали блаженият господар да се задуши и им удари по сто тояги.

— Ще дишам или няма? — попита за намеренията на околните дон Есклависта.

— Ще дишаш, господарю, ще дишаш — спусна се към него Сплескания нос и започна да разтваря и свива ръцете му, сякаш правеше изкуствено дишане. Чу се особен звук. Не че приликата между дон Есклависта и несмазана врата беше кой знае каква (той дори брава нямаше), но белите му дробове скърцаха по същия начин.

— А защо блажените ми уши се съмняват, че шадраванът е истински?

Сплескания нос подскочи. Край! Господарят откри измамата! Сега непременно ще нареди да му ударят сто тояги по петите! Той се завъртя уплашено и внезапно изпита такава радост, че имаше вероятност и въобще да не му мине и да е весел и на собственото си погребение: робът с лъскавата обица се връщаше! Носеше нещо.

Че носи нещо и какво точно, Вихър и Вихра видяха по-добре, защото се бяха покатерили на пирамидата да наблюдават от високо посрещането на блажения господар.

Хълцането на Вихър почувствува, че става къде-къде по-учестено и доста гръмко.

— Какво искаш? — шътна му Вихра. — Сто тояги по петите?

— Не виждаш ли, че тъкмят летящата чиния за шадраван? — хлъцна Вихър. — Слизам да си я взема, ако ще двеста тояги да ми ударят по петите! Може пък от туй да спра да хълцам, знам ли?

Все пак той не слезе. Мотивира се, че най-важните механизми в летящата чиния са херметизирани и че теорията му за пряка връзка между петите и хълцането е ненаучна. Има такива теории. Както например, че пълноценността на хората зависи от цвета на кожата им.

Унесът на дон Есклависта от шуртенето на любимия му шадраван бе прекъснат от важна мисъл.

— Хрю-хрю, а защо никой не отваря блажените ми очи, за да видя как върви строителството на гробницата, където ще почива блаженото ми тяло след като умра и където ще идвате да роните горчиви сълзи за мен? Който не плаче тогава, ще му бъдат ударени сто тояги по петите!

Сплескания нос отдели десетина роби, които според него нямало да плачат тогава, и нареди да им ударят тоягите още сега, а сам се зае да раздипля бузите на господаря.

— О! — извиси глас дон Есклависта, когато Сплескания нос налучка едното му око и го отвори. — Какво вижда моето блажено око? От пирамидата е издигнат и шестият ред? Невъзможно! Привижда ми се, защото съм изморен и изтощен. Трябва да си почина. Докато спя, погрижете се за конете и камилите — животните са скъпи, затова ги нахранете и напойте добре. На робите никаква храна — те са мързеливи!

— Да заспиш и да не се събудиш! — тихо пожела Сасахара.

Въпреки пожеланието му и приспивните песни на робините дон Есклависта се събуди след няколко минути.