— Хрю-хрю, защо ме държите гладен? Искате да умра от глад? Който иска това, да му бъдат ударени сто тояги по петите!
Сплескания нос пак набеди десетина роби, че копнеят за гладната смърт на блажения господар, и ги изпрати да си получат тоягите.
Три робини взеха да пъхат храна в устата на дон Есклависта, четвърта го поеше с вино и все пак той смогваше и да яде, и да пие, и да раздава правосъдие.
— Хрю-хрю, защо в пилафа има ориз? На готвача — сто тояги!… Защо на хляба само коричката е препечена? На хлебаря — сто тояги!… Защо лимоните са кисели? На градинаря — сто тояги!… Защо сладкишите са сладки? На сладкаря — сто тояги!… На робинята, която опръска блажения ми нос с вино, също сто тояги!
После, уморен от яденето или от раздаването на наказания (трите любими възглавници на дон Есклависта никога не можеха да определят причината за умората му), той потъна в дрямка. Не точно дрямка, а нещо като полусън, полумечта…
Зелената възглавница, подпираща лявото му ухо, шушне, че не бива така: ето, яде — значи работи, поти се, изтърква си зъбите. Защо? Защото робите са лениви. Трябва да застави две-три робини да дъвчат вместо него. И да гълтат.
Какво наслаждение!
О, робите могат да вършат всичко вместо него — продължава да го увещава зелената възглавница — да спят, да кихат и други такива — мързи я да изрежда всичко зелената възглавница. Но за това са нужни много роби. Хиляди. Милиони. Цялата земя (плоска като лицето на Сплескания нос) от край до край да е само негова. И пълна само с негови роби.
Хубаво, нали?
— Хрю-хрю, хубаво — мърка дон Есклависта и поляга на жълтата възглавница.
Мекотата ли, цветът ли на възглавницата, или и двете заедно, му навяват още мечти за наслаждения. Едни такива сладостни, сладостни… Ето, той е голям колкото слон. Защо трябва да бъде толкова голям? За да изяжда цял овен на едно ядене, а не половин, както сега. Голямо наслаждение!
Робите му са здрави, яки. Защо? За да издържат не сто, а хиляда тояги по петите. Те ще врещят, докато ги бият, а той ще слуша и ще си яде овена. Целия. Голямо наслаждение!
Робините му — всичките хубави. Всичките танцуват и пеят. Той ги гледа, слуша и си яде овена. Целия. Голямо наслаждение!
След като изживее земните наслаждения (бавна работа най-вече заради целия овен) дон Есклависта примъква главата си на черната възглавница. И се отдава на наслажденията, които го очакват в задгробния живот.
— Хрю-хрю, отсега трябва да мисля за задгробния живот — пъшка дон Есклависта, защото мисленето винаги го изтощава. (Той затова забранява на робите да мислят — да не се изтощават, а да работят!)
Пък ето какво ще бъде тогава: гробници, гробници, гробници — от край до край по земята гробници. И всичките негови. Полежи век в тази, пренесат го в онази — скучно е да лежиш все на едно място!
А какви гробници ще бъдат! Отвън каменни (да не го смущават разни звуци), отвътре пухени (да му е мекичко). И покрай него всичките му роби. Изнасят замърсения въздух и внасят чист: планински, морски, влажен, сух — според настроението му. С делви ще го носят. За разнообразие може и дъжд да носят. Пак с делви. И облаци. И гръмотевици, ако му се прииска. Пак с делви. Ще го хранят и поят. Ще разхождат коне край главата му, та да си избере най-добрия за езда. И други такива.
Въобще, задгробният му живот ще бъде къде-къде по-хубав от земния.
Дон Есклависта с мъка се откъсна от задгробния живот и се втренчи в пирамидата.
— Хрю-хрю, значи блажените ми очи не ме мамят!
Дон Есклависта бе очарован.
— О, вдигнат е и шестият ред!
Дон Есклависта посочи двете статуи на пирамидата.
— И украсата е започната вече!
Той се вгледа и попита Сплескания нос от какви съображения е украсил гробницата му със статуи на роби. Какъв е бил тайният му замисъл?
— Те не са статуи — взря се Сплескания нос. — Те са живи.
— Живи?! С мръсните си крака върху моята гробницата! Ох, никой не мисли за наслажденията ми! Тъжно ми е! — настоя за съчувствие дон Есклависта и се просна на възглавниците.
— Разбрах! — разбра Сплескания нос и препусна към пирамидата да смъкне Вихър и Вихра.
След малко дон Есклависта се надигна и се чу шум на късащ се чаршаф. Всъщност той кратко нареди:
— На двамата роби, осквернили с мръсните си крака гробницата ми, по сто тояги!
— Малко са — насърчи го Сплескания нос.
— Двеста.
— Малко.
— Триста.
— И хиляда са им малко — ухили се Сплескания нос. — Аз ги хвърлих на тигрите — похвали се Сплескания нос.
Любимите възглавници на господаря полетяха една подир друга върху него. Нещо като градушка.