— Ти си решил да ме разориш? — перна го зелената възглавница. — Да съсипеш живата ми стока! — повали го жълтата възглавница. — Кажи какво заслужаваш! — запуши му устата черната възглавница.
— Пъф-пъф-пъф! — отвърна приблизително Сплескания нос, а като изплю възглавницата, отвърна по-ясно: — Разбрах. Сто тояги по петите.
— Малко са.
— Двеста.
— Малко.
— Триста.
— И хиляда ще са малко, за да те научат да пазиш стоката ми!
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Преди да ги хвърлят на тигрите, Вихър и Вихра спечелиха уважението на робите. От всички страни долиташе:
— Брей, колко са смели!
— Отиват с усмивка, без да им трепне окото…
А смелостта, усмивката и това, че не им трепваше окото, се дължаха на печално недоразумение. Нещо като самозаблуждение.
Когато ги смъкнаха от пирамидата, те още не знаеха сетнешната си съдба.
Но ето, Сплескания нос нареди:
— Свалете им веригите! — И се изхили особено.
Въпреки че продължаваше да хълца, нашият Вихър прие хиленето му за доброжелателно. Значи доя Есклависта е разбрал грешката на надзирателите, които ги взеха за избягали роби, и начаса е заповядал да ги освободят! Да му се не надяваш на тоя дон Есклависта!
Веригите сваляха по други причини: грижеха се за зъбите на тигрите. Естествено, Сплескания нос не сподели с Вихър и Вихра грижите си, а рече:
— Водете ги натам! — Той посочи носилката на блажения господар и Вихра си помисли, че дон Есклависта гори от нетърпение да им се извини за грешката. Ще му се! Никакви извинения! И тя гори от нетърпение да му каже мнението си за робството, за неговите сто тояги и други такива.
Затова те бодро-бодро крачеха, а когато отминаха носилката на дон Есклависта и ги поведоха към палмите, предположиха, че той е там. На по-дебела сянка. Дори когато стигнаха клетката с тигрите и ги набутаха в нея, дори тогава още вярваха, че дон Есклависта е там. Да не би при тигрите да няма сянка?
Вратата хлопна след тях, ключалката изщрака, Сплескания нос се изхили (същото хилене, но този път не звучеше доброжелателно).
Тигърът и тигрицата, дремещи в ъгъла, се надигнаха.
— Сега вече хълцането ми ще секне по независещи от мен причини — хлъцна Вихър.
— Аз си отивам — разбърза се Вихра, сякаш щеше да изпусне детското предаване по телевизията.
— Да? Ти си отиваш? — с насмешка попита Вихър. — Не забравяй да притвориш вратата след себе си, за да не става течение! — ядно хлъцна Вихър и бръкна в джоба си за някакво оръжие — поне с отвертката никога не се разделяше.
Последва мълчание, запълнено с гръмотевичен диалог на погледи, чрез който Вихър и Вихра изясниха безизходното си положение. Влизайки лековерно в клетката, бяха загубили нещо съвсем малко. Всъщност бяха загубили и най-малката надежда да се спасят.
Тигърът беше по-кръвожаден. Не защото беше кафяв, а защото искаше да блесне в най-благоприятна светлина в очите на тигрицата. Ще скочи сега, ще затисне с лапа робинята, с другата ще отдели най-вкусното парче, с третата ще го метне елегантно към муцуната й. На четвъртата лапа ще се подпира — няма как — иначе ще се пльосне на земята и това едва ли ще мине за елегантно. А елегантността винаги прави добро впечатление (знаеше го от времето, когато живееше с бялата тигрица). После с един удар ще повали роба. Силата винаги прави добро впечатление (знаеше го от времето, когато се радваше на благоразположението на петнистата тигрица).
Той се надвеси над Вихър и Вихра. И така си остана.
По едно време тигрицата нервно го изблъска встрани, с което го уведоми за две неща: тя поема работата в свои лапи и отсега нататък да не се надява на нейното благоразположение. Некадърник кафяв!
Тигрицата излъга. Тя не пое работата в свои лапи, а застина над Вихър и Вихра в глупешката поза на кафявия некадърник. Каква е тази миризма? Отвратително! Как може живо, топло, сочно месо да мирише така непоносимо? Да бягат! Ако вкусят от тоя ужас, ще се отровят или най-малко поколенията им ще се изродят. Не, по-добре три месеца да гладуват, отколкото да затрият тигърския род!
Тигърът и тигрицата се свиха в най-отдалечения ъгъл на клетката и затиснаха носовете си с лапи. Непознатата миризма прииждаше на талази, на талази към тях. Знае ли се, може би от нея окапва козината и се ослепява? Или, не дай боже, зъбите омекват… И други такива.
— Видя ли? — хлъцна Вихър.
— Как се сети? — не вярваше още на необикновеното избавление Вихра.