— Как! Бъркам в джоба за отвертката, то едно оръжие срещу тигри — вятър, ама колкото да ги сплаша, и напипвам шишенцето с бензина. Тигрите ръмжат, а аз чувам гласа на бабчето: „Така си умирисал апартамента на бензин, че тигри да докараш тук, няма да изтраят — ще рипнат от балкона с главата надолу!“
— Като взе да ме пръскаш с бензин, помислих, че си откачил от страх — припомняше си Вихра. — А то не било, а то не било — ликуваше Вихра. И се силеше да се усмихва весело. Макар че усмивката й се мръщеше от бензина. Какви нещица е изфабрикувала цивилизацията! Щом зверовете не понасят миризмата им, как ли ще патят хората, дето ги произвеждат и живеят сред тях!
— Н-да… — проточи Вихър. — Дай ми ти нафталин, тютюн, паркетол, мазолек, морфин, уиски…
Той поиска още деветнайсет съставки, от които щял да забърка невероятна смес. Сива на цвят. Намазват се с нея и, при желание, остават цял живот в клетката, а тигрите употребяват за възглавници. Без никаква опасност тигрите да ги сбъркат с истинско месо.
Вихър пак се напарфюмира с бензин и тръгна:
— Ще се гушна между тях и ще си хълцам! Просто за демонстрация…
Оттук натам всичко се разигра пред погледа на Сплескания нос. Той лежеше по корем на дебела греда, та наблюдаван от високо, приличаше на щастливец след корабокрушение, прегърнал единствената непотънала мачта. Всъщност търпеше наказанието си.
Дон Есклависта лично отброяваше тоягите. Нещо като удоволствие си доставяше.
— Бягат! — изхриптя Сплескания нос.
— Как ще бягаш? — не схвана дон Есклависта. — Остават ти още шейсет тояги — излъга с пет тояги дон Есклависта и кимна на бияча да налага по мъжки.
Биячът беше странно същество: с толкова тънки ръчички, че да не бяха ръкавите, спокойно ще ги вземеш за дебели пръсти. И все пак никой не биеше по-жестоко от него. Едни твърдяха, че черпел сила от краката си, които сякаш бяха дебелели за сметка на ръцете, други — че бил изучил основно петите (нощем се упражнявал върху себе си), та знаел къде най-боли.
Сплескания нос заврещя като яре, макар че фигурата му — дори когато ядеше салата от маруля — не напомняше с нищо безобидното тревопасно.
— Бягат! — блещеше очи към клетката с тигрите той.
— Добре — засумтя дон Есклависта, — щом настояваш да бягаш, ще ти притуря още сто тояги.
Притурката беше добре дошла за Сасахара. Необезпокояван от никого, той огъна пръчките на клетката и помогна на Вихър и Вихра да избягат.
Сплескания нос не издържа:
— Изчезнаха… ох… не са изядени… ох… къде ли се скриха…
Не толкова по несвързаната му реч, колкото по благодарното ръмжене на тигрите, отървали се от бензиновата миризма, дон Есклависта най-сетне проумя за какво става дума.
— Защо не ми се обади по-рано?! — затресе бузи дон Есклависта. Той и при други душевни състояния тресеше бузи, но само от прекомерен яд започваше такъв бузовъртеж, че да се чудиш как очите и носът му после попадаха на обичайните си места. — Още сто тояги! — изригна дон Есклависта и когато Сплескания нос изтърпя цялото наказание, го отпрати да търси неизядените роби.
Сплескания нос започна от Сасахара, който упорито мълча въпреки жестокия побой, и тогава се зае с дюните. Не ги би, естествено, а разрови всички кръгли пясъчни купчини около клетката на тигрите. Вярваше, че мръсните роби са се укрили в някоя от тях, свити на кълбо.
— Разбрах! — не се отчая от неуспеха си той. — Не са свити на кълбо, а са се изпънали за по-удобно! — захласна се от новата си догадка той и разрина продълговатите дюни.
Високите дюни разкопа, когато му хрумна, че робите са се закопали прави.
Прехвърлил толкова пясък на един дъх, Сплескания нос изтича при дон Есклависта и радостно му обади:
— Не ги намерих!
Сплескания нос обясни на какво се радва:
— Радвам се, защото щом ги няма в пясъка, трябва да са във въздуха, което е невъзможно!
А беше възможно. Вихър и Вихра се спотайваха в листата на една палма.
Само палмата чуваше шепота им:
— Спри да хълцаш, ще ни издадеш!
— Не мога да спра, стана ми навик за следващите три години…
— Днешния ден броиш ли или без него? — живо се поинтересува Вихра, надявайки се да посъкрати срока — хълцането му вече я дразнеше.
— Уморих се — заспа дон Есклависта и му се присъни отвратителен сън. Той се двоуми какво да стори с тоя, дето освободи робите, а Сплескания нос не се двоуми, ами го хвърля с лека ръка на тигрите.
— О, съсипваш стоката ми! — разгневи се дон Есклависта и се събуди: — Сто тояги по петите!
— А няма ли да благоволиш да погледаш гладиаторски борби? — предложи Сплескания нос. Надяваше се да умилостиви блажения господар. Доста тояги му се стовариха днес!