Вихра попита с някакво лошо предчувствие:
— Да не ме караш да издавам звуци на делфин?
— То се разбира от само себе си. Започвай!
— Интересно защо твоят сценарий не включва намирането на галерата, а само подскачане и делфински звуци!
Галерата ли? Да, виж, беше забравил, че галерата още не е намерена. Случва се. Вихър издигна летящата чиния и с голяма скорост кръстоса морето надлъж и шир. Пак я нямаше. А може би не са я видели поради голямата скорост?
Точно така излезе. Съзряха галерата в един залив и прелетяха няколко пъти над нея, за да разузнаят тя ли е, не е ли. Тя беше. Имаха късмет да останат незабелязани, защото всички долу бяха заети. Робите разтоварваха камъни, надзирателите размахваха камшици и тояги, а дон Есклависта ядеше печения си овен, та никой не вдигна глава нагоре.
— Я сега да чуя що за делфин си! — напомни Вихър задълженията на сестра си.
Атмосферата наоколо се разреди — толкова дълбоко пое въздух Вихра.
— Туту-у… туту-у…
Вихър я изслуша със затворени очи и неподвижно лице, сякаш беше под пълна упойка.
— Значи според теб така реват делфините? — обиди се той. — Според мен това си е досущ локомотивна свирка и се чудя как още дон Есклависта не е надникнал през борда да види на коя гара е пристигнал!
Вихра му се сопна. Надникнел ли дон Есклависта през борда, сценарият на Вихър и без друго пропадал. Дори да вземел летящата чиния за делфин, тях двамата за какво щял да вземе?
— За две чайки, кацнали на гърба на делфина.
— Мога само да кукуригам! — заяви с притаено злорадство Вихра, за да му подскаже, че няма намерение да пищи като две чайки едновременно. — Пък ако ме попиташ какво ще си помисли дон Есклависта, като чуе петел да кукурига в открито море, — изпревари възражението му Вихра, — ще ти кажа под секрет — хвана го за ухото Вихра: — ще си помисли, че делфинът е изкукуригал. Толкоз!
— Добре — въздъхна Вихър. — И сам ще се справя!
Последва нещо невъобразимо. Летящата чиния се блъскаше във вълните с трясъка на хвърляни върху тротоар легени. От петия етаж. Вихър пищеше не като две, ами като двайсет чайки едновременно. Вихра се чудеше как робите още не са наскачали в морето от ужас. Защото не знаеше, че щастието им се е споразумяло с насрещния вятър да отвява звуковите ефекти от първата част на сценария. Затова те незабелязани стигнаха до галерата и се качиха на задната палуба.
— Няма да мърдаш оттук! Никаква самоинициатива! Отивам да обезвредя стражата — тръгна Вихър.
Той слезе в трюма, измина дълъг тъмен коридор и спря пред отворената врата на окадена каюта. Вътре надзиратели и телохранители пиеха вино от високи амфори и ревяха с цяло гърло пиянски песни. Каква е зависимостта между височината на амфорите и височината на песнопението, науката все още не е изяснила (подобна зависимост се наблюдава и при по-ниски съдове).
Вихър се отчая. Идеше му да седне на прага и да дреме, докато ония вътре изтрезнеят, за да стане по-интересно.
И той седна. Но му попречиха да задреме.
— Я ставай да заключиш вратата! — надникна в трюма Вихра. — И не ми се пиши герой, че ще те набият с юмруци по лицето!
— Никой не ти е позволил да проявяваш самоинициатива! Марш на палубата! — изкомандува Вихър и посегна да затвори.
— Я-я-я! Ще ми затваряш вратата под носа! Разбрах! За да не мога да си допия!
Задръстил коридора с плещите си, към Вихър се кандилкаше Сплескания нос. Явно пиян. Почеркът на походката му беше неописуем.
— Разбрах! — Сплескания нос хвана камшика обратно. — Ще те бия с дръжката!
Вихър понечи да се шмугне покрай него, но не успя. Оня го сграбчи и го просна по гръб. Дръжката на камшика се вдигна и, тряс, проби дупка. Къде? Ами щом Вихър отметна глава встрани, значи в пода.
— Я-я-я! — изрева разочаровано Сплескания нос. — Разбрах!
Той затисна главата на нашия Вихър да не мърда и внимателно се прицели. В челото. Между веждите.
Тряс!
— Не разбрах! — облещи се Сплескания нос, люшна се напред-назад и се строполи върху Вихър.
— Сега ще разбереш завинаги! — Сасахара замахна още веднъж с юмрука си, който отдалече приличаше на ковашки чук, а отблизо вършеше същата работа, и се надвеси да види дали Сплескания нос шава.
— И ония не шават вече — наобиколиха го сахарците, сочейки каютата, където песнопението бе замряло.
Вихра сновеше между тях, прерязваше с ножовка веригите им и не млъкваше:
— А? Как мина? Справихме се, нали?
Оставаше да се реши съдбата на дон Есклависта.
Съдбата се усмихваше доволна от своето непостоянство, изменчивост, превратност. Ето, доскоро тези хора бяха роби, а сега са господари на галерата; ето, дон Есклависта още малко ще полежи на възглавниците си — или ще го превърнат в роб (не, нито Сасахара, нито някой друг искаше да става робовладелец!), или ще му покажат какво значат сто тояги по петите (не, нито Сасахара, нито някой друг искаше да става палач!).