В средата на бойното поле се гърбеше невисок хълм, на който стърчеше хилава джанка, а под джанката седеше още по-хилаво човече. Главата му в горния край имаше особена форма. Сякаш някой я беше размекнал по специален начин и я беше натискал с плоска чиния, докато се втвърди. Да. Дори ръбът на чинията личеше, който всъщност беше челото му. Човечето дращеше с гъше перо по дълъг пергамент и писукаше със слаб и неясен като линията на хоризонта гласец. Изглежда не му идеше отръки да пише, без да писука.
— О, ти, който четеш тия редове, излезли изпод перото на най-правдивия летописец — о, възхищавай се! — После се почеса с перото по носа.
— Ако имаше нос, и перото щеше да се почеше, защото и на него не му е ясно от кого да се възхищава читателят — рече Вихър.
— Така де, летописецът не е ясновидец, за да прозре, преди да е почнала войната, кой ще победи — баронът или графът, та него да възпее — рече Вихра.
Летописецът предпочете да възпее природната картина. По-безопасно беше. Природата си е природа независимо кой умира и кой побеждава…
И написа:
— О, възхищавай се от най-кървавата битка, която се води в този най-студен ден на това най-снежно поле, което е под това най-сиво небе… — Като стигна до небето и нямаше какво природно да възпява оттам нагоре, той пак се почеса по носа и сведе поглед към бойното поле.
Ужасна гледка. Нещо като масово клане, в което не се разбираше кои са касапите и кои говедата.
Рицарите се мушкаха с копия, сечаха се с брадви, бъхтеха се с боздугани, а доспехите им дрънчаха, звънтяха и вдигаха шум до облаците. Че и по-нататък.
Но в цялата бъркотия летописецът долови, че надмощие има баронът. Неговата войска, построена в триъгълник, така беше подбрала кръгчето на графската, че то приличаше повече на квадрат.
— Значи, ура за барона! — оживи се летописецът и написа: — О, под това гладко сиво небе, което е гладко като кожата на баронесата — о, най-гладката! — храбрите рицари от ордена на Светата Джанка — о, най-храбрите! — направиха на пух и прах войската на граф Бонвиван! О, най-големият пух и прах!
В този миг, когато съдбата на графските рицари беше кажи-речи решена, граф Бонвиван се развика:
— Стоп, стоп, стоп! Край на войничката! Ще позакуся!
Баронът измуча от мъка и слезе от коня си. О! О!!! Каква непоносима болка му причинява графът! Тия негови закусчици! От предишните войни баронът знаеше: закуската на графа е безкрайна по време, безкрайна по лакомия!
— Непоносимо! — Той свали шлема си и така се почеса по бузата, че си разклати кътниците.
Но нямаше как — трябваше да чака.
Докато слугите на графа приготвяха трапезата на Хълма на джанката, баронът яростно препускаше напред-назад с изваден меч и пресмяташе колко рицари би убил, ако онзи не беше огладнял.
— Пет!… Десет!… Двайсет!…
И колкото повече се ядосваше, толкова повече растеше броят на лишените от честта да загинат под меча му.
Графската закуска продължаваше и баронът се разбесня съвсем. Заби меча си до дръжката в една снежна пряспа. Мечът опря в замръзналата земя и се зарадва. Дали пък няма да се върне в първообраза си? О, той помнеше, че преди да го изковат в меч, беше палешник. И вероятно защото и тогава, и сега проникваше дълбоко във всичко живо, в самия живот — достигаше до същността му — беше проумял, че сто милиона пъти е по-добре да ореш земята и след теб да никне жито, отколкото да посичаш хора и след теб да никнат кръстове.
Барон фон Криг имаше по-повърхностен поглед върху живота от меча си и го измъкна от пряспата.
— Ще извикам на двубой неколцина от моите рицари, за да се поразкърша!
И щеше да ги убие, разбира се, ако в същия миг не се разнесе ситият глас на графа:
— Готово, готово, готово! Позакусих. Барон фон Крит, аз ви хвърлям ръкавичката си и ви обявявам втората си войничка за днес!
— Приемам с най-голямо удоволствие! — избоботи нетърпеливо баронът и възседна коня си.
Този път войската на графа бе по-нападателна (изглежда закуската си казваше думата) и взе да притъпява върха на баронския триъгълник.
Летописецът се паникьоса.
— Има защо! — влезе му в положение Вихър. — За написаното графът ще го разпъне на четири коня!
— Или ще го пече на бавен огън — допусна Вихра, защото й беше студено.
И летописецът знаеше, че това го чака. С треперещи пръсти той смачка пергамента и се опита да го глътне. Без да го дъвче. Нямаше време. Книжната топка заседна в гърлото му и почти го задуши.