— Какво пък — окуражи се летописецът, — ще дишам по-малко.
Приготви втори лист, но той макар и неизписан, по нещо му напомняше първия. За всеки случай глътна и него и чак тогава започна отначало:
— И на това най-снежно поле, което е бяло като ръцете на графинята — о, най-белите! — славните рицари от ордена на Светия Хълм — о, най-славните! — направиха на пух и прах войската на барон фон Криг! О, най-големият пух и прах!
— Стоп, стоп, стоп! — развика се отново граф Бонвиван.
С половин глава пълководец да беше, пак не би спрял боя тъкмо когато победата му беше въпрос на минути. А граф Бонвиван го спря.
— Жаден съм — оплака се той. — Ще си пийна винце — прибра меча си той.
Въпреки че това спасяваше войската му от разгром и унищожение, барон фон Криг възмутено скочи от коня.
— Зная какво представлява жаждата му! — крещеше той. Знаел я още от предишните войни. На графа нямало да му стигне цяла бъчва!
Не позна. Графът се задоволи с една бъчва и обяви третата за този ден войничка.
Баронът възседна коня си и подхвана невиждана атака. Нещо като отмъщение за пропиляното време. Победата несъмнено щеше да бъде негова и тогава летописецът, възхваляващ графа, щеше да се върти на колелото на мъченията или щеше да стърчи забучен на кол! Не веднага, естествено — победителите са великодушни почти цяло денонощие, пък после разчистват сметките си с летописците, написали даже половин комплимент за техните врагове.
Пергаментът в ръцете на нещастника се разтрепера — сега щяха да го сдъвчат отгоре-отгоре и да го глътнат. Без вода.
Страховете му се оправдаха. Летописецът захвана нова хроника, но докато изрисува с особено старание: „О, непобедимият барон фон Крит — о, най-непобедимият!“ — войната пак беше прекъсната. Заради тортата на графа.
Това не беше обикновена торта, а нещо като шедьовър на кулинарното изкуство, с диаметър около два метра, на четири етажа.
На първия етаж щастливо усмихнати селяни, направени от захаросани бадеми, оряха шоколадови ниви с фонданени волове, запрегнати в рала от сусам. На втория етаж рицари от сладки сухари яздеха бисквитени коне с опашки от истински конски косми, сражаваха се с копия и боздугани от шекерени пръчки и локуми на клечки. Зад тях се извисяваха мармаладени замъци с накацали по сводестите прозорци пищни дами от желе и орехови ядки. Те бродираха с левите си ръце кърпички от разбити на сняг белтъци, а с десните махаха на рицарите.
Третият етаж беше излят от карамелизирана захар. Черни монаси с нахлупени до носа качулки палеха многобройни клади, на които бяха вързани пеещи радостни химни вещици.
На четвъртия етаж в трон от пчелен восък седеше памукшекерен крал, гледаше с умиление към долните етажи и се почесваше…
При появата на тортата наличниците на графа и барона сякаш станаха прозрачни. Това на пръв поглед беше невъзможно, защото бяха железни и издържаха удар на меч, но така или иначе всички видяха как графът лакомо се облизва, а лицето на барона усилено смесва цветовете на лоена свещ, неузрял лимон и дълго лежал в земята пиринч.
Наоколо беше толкова тихо, че се чуваше въртенето на очните ябълки на рицарите, които се споглеждаха.
Не, това баронът не очакваше. В предишните войни нямаше торти! Той изхриптя, като че ли по погрешка бе пъхнал меча не в ножницата, а в гърлото си, и то с дръжката напред:
— Нима допускате, че един фон Криг ще чака да изядете всичко туй — от селските рала до краля?!
— Да, да, да! — свали шлема граф Бонвиван. — Ще ме почакате да си изям тортичката — потри самодоволно ръце граф Бонвиван. — Защото моята кръвчица е по-синя от вашата! — смигна весело граф Бонвиван.
Това вече беше обида! Кръвна! Барон фон Криг скочи от коня си, изрева едно късо „ха“, което графът трябваше да възприеме като продължителен подигравателен смях, само че изсмян набързо, понеже припираше да върне обидата.
— В жилите ви тече червена, селска кръв! Вижте си очите!
Очите на графа за миг се събраха сякаш искаха да надникнат едно в друго, да проверят има ли баронът основание за подобни твърдения, няма ли… Какво точно установиха, остана тайна, защото графът побърза да изкаже личното си мнение.
— Моите очички са червени от винцето!
— Ние веднага ще докажем обратното! — закани се баронът и възседна коня.
— Не, не, не! Веднага няма да докажете! Първо ще си изям тортичката под моята джанчица!
Ако знаеше какво ще остане от неговата тортичка в следващата секунда, графът не би отворил дума за джанката. Пуста-опустяла! Нещо повече: би се съгласил, че кръвта му е червена, даже и зелена, ако баронът по някакви съображения избереше този цвят — само тортата да оцелее!