Там се спотайваше абат Крос, който беше ужасът и за тази колиба, и за съседните, че и за по-далечните.
Абат Крос беше ловец на вещици!
Ако можеше, колибата би се повдигнала на пръсти, за да види какво прави абатът сега, ала не можеше. Виждаха го само най-близките храсти.
Абатът се молеше. Пламенно. Абатът се кръстеше. Още по-пламенно.
— О, господи, помогни ми, господи, да уловя още две вещици! Много ми трябват!
Господ начаса изпълни молбата му. Сигурно защото молбата му беше пламенна, сигурно защото много му трябваха — от небето, яхнали кръгла метла, падаха точно две вещици.
Абатът благодари на бога, че е в гора, далеч от мирския взор, и нищо не му пречи да изрази радостта си както желае.
В следващия миг пейзажът в очите му коренно се промени. Снегът се превърна в пъстра мозайка, колибата — в гоблен, храстите — в прекрасни дами. С бели кринолини! Той вече не беше в черно расо, а в позлатена рицарска броня. На кон. Впрочем конят щеше да му пречи да танцува. И той го махна. Останал сам с прекрасните дами, абатът се отпусна. Сега ще им покаже на какво е способен! Подскочи неочаквано пъргаво и се понесе във вихрен танц, който по онова време, пък и днес, наричат сегидиля. Буйна сегидиля! Той остана във въздуха не повече от десет секунди. После се стовари на едно коляно. После пак подскочи. И така: ту във въздуха, ту на едно коляно — канеше подред всички дами…
Междувременно летящата чиния кацна съвсем близо до колибата. Близо, ама високо, защото се закачи в клоните на един дъб.
— Нищо — каза Вихър, — да слезем да ти окажа първа медицинска помощ, пък после ще я откачим.
Слизането не ги забави. Пръстите им бяха дотам измръзнали, че ги биваше за всичко друго, но не и за катерене по дъбове. Затова те просто паднаха.
Вихър пръв се измъкна от пряспата и доста се озадачи, че по снега липсват следи от Вихра. Дали пък не се катери нагоре по дъба, за да скочи от по-високо? Викна й, че това е излишно и тя тутакси се съгласи.
— И аз смятам, че е излишно да стоиш върху мен. Освен ако не го правиш нарочно, за да си топлиш краката…
Така или иначе стигнаха до колибата.
Вътре, макар да беше тъмно, Вихра веднага усети присъствието на нещо живо — нещо, което я близна по ръката.
— Тук има някой — прошепна тя.
— Теле.
— Ти си теле! — обиди се Вихра, но когато очите й свикнаха с тъмнината, се успокои, че не се отнася нито за нея, нито за Вихър, а за трето теле. Истинско.
Помисли, помисли и каза:
— Значи и кравата е наблизо.
После добави:
— А кравите понякога са с рога.
И се уплаши:
— Хем с по два рога!
Вихър забеляза, че не е измислила кой знае какво, но е почти права. В дъното на колибата лежеше крава, само че с един рог.
А Вихра щеше още дълго да дърдори за телета, крави, рога и копита, ако не чу зад себе си:
— Хубаво момиче си, ама не знам дали ще си толкова хубаво без уши и без нос.
Едра селянка (после разбраха, че се казва Пезънт) без повече приказки взе да я разтрива със сняг.
Вихър й отдаде правото на по-опитна от него в оказването на първа медицинска помощ, а Вихра направо го усети — стопли се и забъбра. Тя се казвала Вихра, а брат й — Вихър, а как било името на спасителката на носа и ушите й? (Тогава узнаха, че селянката се казва Пезънт.)
Вихра не спря дотук. Затрупа Пезънт с въпроси. Защо например живее в колиба? Защо в гората? През дупката на покрива не влиза ли сняг и дъжд?
Или това е прозорецът? А къде е коминът? Защото няма комин, затова ли няма и печка? Или обратното? Как може да живее на тъмно? А с тия тънки дрехи не й ли е студено?
И други такива.
Докато Вихър й пошушна, че ако не млъкне, ще я ритне на две места едновременно, та да заприлича на въпросителна.
— Това е по-малкото нещастие, което ще ме сполети — да ходя по улиците като препинателен знак!
— А по-голямото?
— Че си ми брат! — тросна му се Вихра и заслуша Пезънт.
— Един човек имал две гъски. Едната била глупава и все се навъртала край стопанина, все питала за щяло и нещяло, другата била умна — стояла настрана, наблюдавала и си правела изводи. Веднъж стопанинът седнал на стълбите и започнал да точи нож. Глупавата гъска клекнала пред него и взела да любопитствува. Защо седнал на второто стъпало? Защо не седнел на първото? Второто по-хубаво ли било? А умната гъска си рекла: щом точи нож — значи чака гости. Чака ли гости — значи трябва да сготви обед. Готви ли обед — значи някоя гъска ще пострада… Тя се скрила в храстите, а глупавата скоро се намерила в тенджерата…
Едната вежда на Вихра подскочи нагоре и Вихър схвана, че тя пита дали „глупавата гъска“ се отнася за нея. Подскокът на другата й вежда беше още по-ясен: да се обиди ли, или ще е неприлично? А може би да се престори, че нищо не е разбрала?