— Ясно! С електрожена ще завариш доспехите си — рече Вихра, озадачена защо ще ги заварява в движение — той върху коня, тя търчейки подир него.
Виж, за доспехите Вихър беше забравил. Мярна му се мисълта да изпрати Вихра да доведе някой рицар, но се отказа. Първо, Вихра щеше да домъкне неподходящ рицар — доспехите му или ще са големи, или малки. Второ, рицарят едва ли ще се съгласи да даде доспехите си под наем. Трето, Вихра изобщо никого няма да доведе — кой рицар ще тръгне, ако го примамват с „пис-пис“ и „кът-кът“!
— Ще се справим с подръчни материали — затършува в багажа Вихър.
Какво ще правят с него? Бидонът от бозата се удиви до дъното си. Дори по-нататък, защото тъкмо дъното Вихър изби с големия чук. После се напъха вътре и Вихра със същия чук натъкми бидона плътно по тялото му.
— Дишаш ли? — осведоми се тя като привърши. Дишал. Макар и трудно.
Вихра го поочука оттук-оттам и му осигури по-свободно дишане.
— Страшни доспехи! — огледа го тя. — Същински рицар! — увери го тя. — Особено с тоя надпис на гърдите „Боза — 20 литра“ — не се сдържа тя и прихна.
Вихър я помоли да не бърза да се смее — още не бил в пълния си блясък. Щедро намота по ръцете и краката си станиолови ленти и Вихра трябваше да признае, че сега — да, сега тъй блести, че в негово присъствие никой не би рискувал да свали слънчевите си очила. Дори да няма слънце.
Вихър се чувствуваше поласкан.
— О, ти не си ме видяла още как изглеждам върху коня!
Тя обаче не го видя скоро върху коня.
От подмладяването ли, от що ли, конят капризничеше. Не искаше да легне на земята, та Вихър да го яхне.
— Виж го ти! — ругаеше Вихър. — А камилите лягат! И едногърбите, и двугърбите!
Тия сведения никак не действуваха на коня. Той стоеше прав, като че беше свикнал да го възсядат именно в това положение. Подобно поведение имат не само сивите коне. Всички коне стоят прави, когато ездачите ги яхват.
Големият храст — с жилавите, с острите, с големите бодли — не очакваше, че в него ще посмее да се навре живо същество. А то не само се навря, ами се изкатери чак на върха му.
Едва крепейки се, Вихър припираше:
— Бързо доведи коня под мен, за да скоча върху него!
Вихра го доведе.
И?
Вихър скочи добре: разкрачен, за да седне удобно на седлото, и с разперени ръце, за да хване здраво юздите.
Трябва да се признае, че снегът доста омекоти падането му и спомогна за великолепно изпълнения шпагат. Впрочем какъв е бил шпагатът не се знае с положителност, защото Вихър потъна под снега.
Вихра изрови брат си и му разказа, че когато той скочил, конят се уплашил малко. Толкова малко, колкото да се изправи на задните си крака. И на нея й се сторило, че Вихър иска да го яхне откъм корема. Вярно ли е?
— Ти изпусна юздата! — обвини я Вихър.
Той отново се покатери на храста и всичко се повтори, включително и въпросът на Вихра защо непременно държи да яхне коня откъм корема. Разликата беше само в това, че конят се беше изправил на предните си крака.
— Не се учудвам защо рицарите носят броня! Щом така ги газят с копита преди всяко яхване, не се учудвам!
Тъй или иначе Вихър възседна коня. С помощта на дълга върлина, с която изпълни знаменит овчарски скок.
— Дръж се сега, барон фон Криг! — размаха мечовете Вихър.
Конят препусна и повлече Вихра с вързания на гърба й акумулатор.
В същото време в ложата, откъдето дамите наблюдаваха турнира, се водеше следният разговор:
— Ой, искам още пет!
— Непременно, госпожо баронесо! Заради прекрасните ви очи вашият съпруг ще срази непременно още пет рицари!
— Дори шест! — заклеваха се по-дръзките ласкатели. — Дори седем! — заклеваха се най-дръзките.
— Ой, искам още пет! — настояваше баронеса фон Криг, която можеше да брои само до пет и за нея петицата беше най-внушителната цифра.
И други такива си бръщолевеха дамите, милвайки с погледи победителя.
А победител беше все барон фон Криг.
От началото на турнира той беше убил на място четирима рицари, петият береше душа. Неколцина лекари се въртяха около него и се съвещаваха.
— Раната е твърде дълбока — рече един.
— Доста кръв е загубил — рече друг отляво.
— Ако бог е милостив… — рече друг отдясно.
— Бог е милостив! — рече друг отзад и всички се обърнаха да чуят мнението на най-известния от тях — лекарят с червената жилетка. Той беше лекувал краля! Предишния. Имаше доста заспал вид и колегите му подозираха, че през нощта е бил изключително бодър. Миризмата на вино, обгръщаща го с невидим плащ, потвърждаваше това.
За повече важност той изломоти нещо на латински, а после добави, че на берящия душа рицар трябва да се пусне кръв. И приведе пример как той лично, с ей тоя скалпел, е пуснал кръв на краля. На предишния.