Само червената жилетка знаеше, че тъкмо кръвопускането с ей тоя скалпел бе помогнало на краля да стане предишен, а тя бе една от наградите, с които сегашният крал се отблагодари на лекаря.
Ония обаче не знаеха и приеха предложението му с ентусиазъм. Един през друг заработиха със скалпелите. Помагаха на ранения. По едно време от нещастника престана да тече кръв и лекарите възмутени вдигнаха ръце от него. Щом е позволил на жизненоважната за организма му течност да свърши, нека си бере греха! Те се отказват да го лекуват! И си прибраха скалпелите.
По-късно баронесата се кълнеше, че била извикала „Ай!“ при появата на Вихър, защото точно тогава се убола с игла. Чиста лъжа! Наоколо много добре чуха, че тя извика „Ой!“. И то възторжено. Пък и никаква игла не се намери в ложата на дамите.
А баронът наистина се шашна. Кой ли ще е този блестящ рицар, възседнал такъв млад кон с крака, могъщи като дъбови дънери?
Летописецът му подсказа:
— Аз съм чувал за него — о, какво съм чувал! Дори съм виждал със собствените си очи как в страшни битки — о, най-страшните! — сразява наведнъж по двайсет тежковъоръжени рицари заедно с конете. Без да се броят жребчетата — о, без жребчетата!
— Това хич не е малко! — изтръгна се от изумения барон. Изненадата така сви диафрагмата му, че усети как плаващите му ребра удариха в гръбнака.
— О, хич не е малко! — присъедини се летописецът. — Нали виждате, на бронята му пише 20, ще рече: сразява наведнъж по двайсет рицари заедно с конете, без да се броят жребчетата — о, без жребчетата!
Моментът беше повече от подходящ и Вихър се провикна:
— Барон фон Криг, аз, бидон фон Вихър от славния рицарски орден на бозата, те призовавам на двубой!
— Ау-у! — долитна от дамската ложа. — Сега бидон фон Вихър ще хвърли ръкавица на барона!
По онова време всички рицари са носели ръкавици. Не за да топлят ръцете си, а за да си ги хвърлят един другиму в лицето, когато си обявяват двубой. Нещо като мода на епохата.
Вихър беше забравил за ръкавиците, но не загуби самообладание. Напротив, закани се да им смени модата и тикна крака си под носа на Вихра. Тя мълниеносно се досети, че трябва да го събуе и да му подаде чорапа.
Вихър го запокити в лицето на барон фон Криг.
— Приеми моята ръкавица, ако не си страхливец!
— Ой, колко е изискано и благородно ръкавиците да се носят на краката! — възхити се баронесата.
Ласкателите вкупом я увериха, че изказването й е толкова мъдро, та няма накъде повече, а баронът намъкна ръкавиците си върху ботушите. Впрочем само се опита да го стори, защото те категорично отказаха да се нахлузят в присъствието на половинметровите му шпори.
Баронесата му хвърли продължителен поглед.
Баронът й го върна.
Мненията им един за друг се срещнаха. Някъде по средата между тях.
Нейното: не, този барон не е роден по естествен път; по-скоро майка му е намерила в гората парче гнило дърво, осиновила го, но колкото и да го гледала, възпитавала, лъскала — постигнала само едно: пораснал голям пън с чворове по кората и хралупа в главата.
Неговото: не, тази баронеса не е родена по естествен път. Майка й е намерила в гората една сврака, но колкото и да я гледала, възпитавала, лъскала — постигнала само едно: пораснала голяма сврака с дълга човка и къс ум.
Двете мнения притихнаха върху снега и се превърнаха в буци лед. Което не беше неочаквано — те отдавна бяха ледени едно към друго.
Но иначе баронът беше рицар, а баронесата — дама.
— Изглеждате чудесно, бароне! Гордея се с вас!
— Старая се заради вашите прекрасни очи, баронесо!
— Баррроне!…
— Баронесссо!…
И други такива.
С останките от ръкавиците, набучени на шпорите му, баронът възседна коня, изрева войнствено и насочил копието си към Вихър, се хвърли напред.
Вихър препусна насреща му с бойния вик на своя рицарски орден:
— Боза-а-а!
Кабелите се опънаха и Вихра затича. Тича обаче едва няколко метра и се спъна. Ако се беше проснала по корем, щеше дори да се радва, защото би продължила да се влачи, а тя се преметна презглава и се заби до колене в снега. Кабелите се обтегнаха като струни и с такава сила дръпнаха Вихър, че той изхвръкна от седлото и въртейки се плавно във въздуха, прелетя над Вихра и тупна зад нея.
— Пречех ли ти с нещо, че яздех, или ме смъкна от седлото само за да ми кажеш, че не ти се тича?
— Спънах се.
— На подобен турнир нямаш право да се спъваш! — забрани Вихър. — Или искаш цял живот да се червиш от срам, че не си изпълнила докрай дълга си на оръженосец? — намеси и бъдещето Вихър и без да дочака изчервяването на сестра си, попита: — А сега кой ще ме качи на коня? А?