За щастие конят също се беше спънал и лежеше обзет от ужас, че отново ще го пришпорва оня, дето така страшно вика „Боза-а-а!“.
— Аа, поучи се от камилите, нали? — погали яркочервената му грива Вихър, метна се върху него и нададе страшния вик: — Боза-а-а!
— Джанка-а-а! — изрева неистово баронът. Вихър трепна. Не, не се смути от баронския рев, но нещо нередно ставаше покрай него. Какво е това? Какво прави Вихра?
Тя не смяташе, че прави нещо особено. Просто бягаше наравно с коня, решена с цената на всичко да изпълни докрай дълга си на оръженосец.
— Спри! — кресна й Вихър.
Тя се понесе още по-устремно: изпревари галопиращия кон, стрелна се пред изумения барон (какво му става на този оръженосец?), мъкнейки с кабелите Вихър, а той, за да не изхвърчи за втори път от коня, се беше вкопчил в жълтите му уши и почти го влачеше след себе си.
Нещастният кон препускаше с все сила и се чудеше от зелената боя ли се е подмладил, или някой от добри чувства му помага да тича…
— Спри! — дереше гърло Вихър. Вихра спря чак като навлезе в гората и гневно се обърна към него.
— И да се скъсаш да крещиш — тя едва си поемаше дъх, — не мога повече! — тя седна в снега.
С което обиди Вихър. Сякаш му доказваше, че между декември и януари има още един месец.
— Ти какво? — погледна я той. — Ти ще изкараш, че аз съм те насилвал да тичаш? — погледна той коня, сякаш го призоваваше за свидетел, че се е съсипал да вика „Спри, Вихре, спри!“.
— Тъй ли? А пък аз мислех, че викаш „Спринт, Вихре, спринт!“.
Дотърча оръженосецът на барона и предаде, че неговият господар искрено се надявал бидон фон Вихър да престане по някое време да препуска насам-натам из полето и да се срещнат най-сетне в двубоя, че станало обед.
— Чу ли! — рече Вихър. — Излагаш ме пред барона! По обед!
Сега баронът и Вихър застанаха съвсем близо един срещу друг — и двамата се страхуваха да не се разминат за трети път.
Летописецът извади най-дългия пергамент, убеден, че щом ще се бият двамата най-славни рицари, двубоят ще продължи дълго.
— Големият двубой, о, най-големият, започна… — написа той и онова, което видя, го накара да съжали, че може да пише. По-добре да беше се родил козел. Козлите са неграмотни. Дори вол да беше се родил. И воловете едва ли умеят да пишат — наистина щеше да оре цял живот, но поне нямаше да бъде принуден да записва събития, заради които непременно ще му вземат десет пъти живота.
Доспехите на барона помнеха много турнири, които започваха точно така: конете цвилят, рицарите реват, че посвещават победата си на очите, косите, ръцете или други явни и скрити прелести на дамите на сърцата си; единият от тях (и това не е барон фон Крит!) лъже, защото не побеждава, а се свлича посечен на земята; дамите на трибуната (начело с баронеса фон Крит) пищят от възторг.
Но доспехите на барона не помнеха турнир, който да е свършвал така: бидон фон Вихър опря мечовете си в тях, изскочи мълния, нещо изсъска и срязани на две, те паднаха в снега.
Баронът остана гол. Гол и опозорен пред прекрасните очи на баронесата. Гол и опозорен пред най-славните рицари, стекли се от цялото кралство да участвуват в турнира.
— Свърши се — слезе от коня Вихър.
— Натрихме му носа — хвърли акумулатора Вихра.
— Руфо няма да се черви вече, че ни е брат — тръгнаха двамата към летящата чиния.
А летописецът хлипаше и се чешеше с перото по носа, като че ли и неговият нос беше натрит. Как да опише края на бойния път на барона? Такъв позорен край!
И отново го спаси природната картина.
— И в този най-студен ден — о, най-студеният! — написа той, — на това снежно поле — о, най-снежното! — продължи той — големият двубой — о, най-големият! — първо започна и после свърши! — надраска набързо и без излишни подробности правдивото перо на летописеца.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Абат Крос бе на прага на пълното отчаяние. От двете вещици нямаше ни следа. И това донякъде той разбираше: щом вещиците летят с метла по небето, каква следа ще търси по земята? Но въпреки това ги търсеше по земята. Защо ли? Защото божият служител не откриваше начин да хвръкне и той в небето и се блазнеше от мисълта вещиците по някое време да кацнат. Всички истински вещици имат вземане-даване със земята, нали?
— Върни ми ги, господи! — мушкаше се из храстите той. — Върни ми ги, че много ми трябват! — катереше се по дърветата той. — Ох, къде са ми двете вещици? — бъркаше по хралупите той.