— Що ли се бави? — чудеше се абатът. — Що ли се бави? Все пак договор сме сключили! Е, нищо де, докато се накани, аз ще свърша някоя и друга работа сам.
И развъртя търговия. На едро. Взе да се мъкне ден и нощ по кръстовищата, дето гъмжеше от народ, и да продава индулгенции. Нещо като разписки за опрощаване на греховете. Който дадеше повече злато, по-безгрешен ставаше. Тъй твърдеше абат Крос. Пък който нямаше злато и не можеше да откупи греховете си, обявяваше за вещица и хайде на кладата! За икономия абат Крос ловеше по две вещици, защото не беше изгодно да гори кубик дърва за един грешник.
В останалото време се кръстеше и молеше, кажи-речи, все на колене се тътрузеше.
И сега, придвижвайки се по този своеобразен начин, той стигна до хълма, където Вихър и Вихра бяха оставили летящата чиния.
— Върни ми ги, господи! — подхвана за кой ли път абатът и изведнъж зърна потулената в храстите летяща чиния. — Благодаря ти, господи, за метлата! — прекръсти се абатът и забравил, че е на колене, се опита да коленичи още веднъж, което едва не завърши със счупване на по-важните кости от скелета му.
— О, господи, колко съм щастлив! — изтръгна се от абата, макар общият му вид след току-що преживяното премеждие съвсем да не съвпадаше с твърдението му.
Онзи храст — с жилавите, с големите, с острите бодли — беше смаян до върха на бодлите си: днес още едно живо същество се навираше в него. Какъв срам! Какъв срам! Да си най-бодливото нещо на тоя хълм, че и на съседните, а в теб да се пъхат като в бала памук!
Колкото успя, храстът задигна от расото и кожата на абата. Той обаче нищо не усещаше — пред очите му беше кръглата метла на вещиците и бързаше час по-скоро да се добере до нея.
— Пипнах ги най-после! Пипнах ги! — ликуваше абатът: рано или късно вещиците ще се върнат за метлата си и тогава… — Ох, тогава! — потриваше набучените си с бодли ръце абатът.
Беше щастлив. Пак му се пританцува сегидиля.
Буйна. Но внезапно го споходи такава мисъл, че той крякна „йох“ и рухна в снега.
Лежеше захлупен по очи и трепереше.
— Метлата е на вещиците… ох, господи… тоест на нечистата сила… ох, господи… творение на дявола, така да се каже… ох, господи… а пък аз още не съм я прекръстил, за да й отнема нечистата сила… ох, господи… и съм се разтанцувал… ох, господи!
Схванал какво точно трябва да стори, той се успокои до известна степен и го стори. Летящата чиния (метлата според него) бе прекръстена толкова пъти, че всички гайки в нея заедно с багажа получиха по няколко кръста.
— Сега вече не си страшна — приближи се до летящата чиния абатът, за да разгледа отблизо дяволското творение.
— Интересна метла — опипа я той. — И удобна за сядане — настани се в нея той. — И дръжка има — хвана скоростния лост той.
Кой знае защо летящата чиния не излетя. Вероятно божият служител бе дръпнал нескопосано скоростния лост. Или просто Вихър предвидливо бе натегнал ръчната спирачка. Тъй ли, иначе ли, но летящата чиния само се завъртя и абатът, изхвърлен от центробежната сила, увисна в познатия ни бодлив храст.
Абатът дълго призоваваше бога да му помогне, да го извади от тръните и накрая се обиди, че всевишният се занимава с излишни работи — вади някого другиго от бодливи храсти.
— Зарежи го! — замоли той. — Зарежи го! Щом се е наврял дето не му е мястото, хак му е! На мен помогни…
Бог не му помогна и той се извади сам. Не целия. Половината от расото му остана да чернее на храста.
Въпреки бедата, сполетяла расото му, абатът се зае с онова, което беше замислил.
Какво ли не беше срещала летящата чиния в досегашните пътешествия, какво ли не бе преживяла, но да я обръщат с дъното нагоре и да я подпират в единия край с чатал, още не беше й се случвало. Тя предположи, че от днес нататък вече ще бъде капан за врабци и дълго щеше да си остане в това мило заблуждение, ако абатът не беше се разприказвал, докато мъкнеше камъни и ги трупаше върху нея.
— Значи — пъшкаше абатът под тежестта на първия камък, — идват вещиците и гледат: метлата им стои накриво. — Абатът донесе още един камък. — Що ли тъй стои накриво, викат си глупавите вещици и влизат под метлата да разберат. — Абатът довлече още един камък. — Аз в това време ритвам чатала и, захлуп, вещиците остават отдолу! — Абатът дотътри още един камък. — Що ли тъй стана тъмно, викат си глупавите вещици, ама не могат да излязат, защото аз съм натрупал много камъни върху метлата. — И абатът натрупа още много камъни.
Идеята да провери дали капанът действува безотказно не се породи изведнъж в главата му. Преди това той дълго умува и чак тогава се навря под летящата чиния. Ритна чатала и стана тъмно. Абатът имаше въображение и си представи какво ще изживеят вещиците в тоя момент.