— А — ще кажат, — защо стана тъмно? И ще видят, че метлата ги е похлупила.
— О — ще се спогледат, — ами сега как ще се измъкнем оттук?
Те ще се опитат да повдигнат метлата, ама къде ти — камъните тежат!
Дали камъните тежат достатъчно, той провери няколко пъти: първо с рамене, после присъедини към тях и гърба си, после се извъртя и напъна с ръце и крака — ставите му изпращяха, метлата не шавна.
Какъв капан! Солиден капан! Вещиците няма да му избягат! Абатът беше доволен. От напиращите чувства по лицето му минаваха такива вълнообразни движения, че да го бяха налепили с яйчени черупки, пак по-гладко би изглеждало.
Сега оставаше да излезе и да ги чака. И тъкмо се накани да изпълни намерението си (интересно как би го сторил!), долови приближаващи се стъпки и гласове.
— Ужасен студ!
— И аз казвам същото.
— Голяма грешка е, че човек е произлязъл от маймуната. Много по-целесъобразно би било да води началото си от полярните мечки или тюлените. Тогава нямаше да му е студено.
В скривалището си абатът се прекръсти. Вещиците богохулствуваха. Не вярваха в божествения произход на човека!
— А сега?
— Сега продължаваме да търсим Руфо, червенокосия. Ако не в това кралство, в съседното.
— Значи тичаме от кралство на кралство и се представяме: тъй и тъй, ние сме Вихър и Вихра. Да сте виждали брат ни случайно?
— Аз лично възнамерявам да летя от кралство на кралство, а ти, ако искаш, тичай — много ще ти прилича! — И други такива наприказва нашият Вихър на сестра си.
Да имаше как, абатът би превърнал всички части на тялото си в уши. Изглежда успя, защото чу всичко, каквото си казаха вещиците, и дори онова, което не си казаха. И се разплака. А нали вратът му беше изкълчен (главата му лежеше на рамото), сълзите от лявото око се стичаха в дясното и създаваха впечатление, че абатът е много милозлив, но само с едното око.
След малко Вихър и Вихра щяха доста да се озадачат, че летящата чиния е затрупана с камъни, а видеха ли под нея и плачещия тъй оригинално абат, удивлението им щеше да е безмерно.
Така и стана.
Божият служител се погрижи удивлението им да няма мяра. Съобщи им, че плачел от щастие; че ги чакал отдавна; Руфо го пратил тук, техният брат значи.
— Руфо?! — Вихра не можеше да повярва. — Изпратил те тук?! — Вихър не можеше да повярва. — Да ни заведеш при него?! — двамата задърпаха абата да разказва по-бързо.
И абатът разказа наистина бързо.
— Тъй. Бях в килията си. Молитва, пост, самобичуване, нали знаете? Както обикновено. Изведнъж чувам шум. Радостен. Викове. Също радостни. Излизам, гледам, не вярвам на очите си. Тъй. Двайсто число миналия месец. На десет крачки от мен каца метла. Като вашата. На осем крачки от кладенеца. Руфо скача в кладенеца. Дълбок пет крачки. Остава там. До колене във вода. Молитва, пост, самобичуване, нали знаете? Аз го каня да дойде в моята килия. Той — не. Той искал да няма покрив над него. Искал пряка връзка с бога. Голям грешник бил.
Абатът пак запрелива сълзи от лявото в дясното си око.
— Тъй. Още седи в кладенеца. А какъв грешник е той? Светец е той, светец!
Настроението на Вихър и Вихра помръкна.
— Сигурно е настинал в кладенеца. При висока температура често се говорят глупости — потърси Вихра оправдание за Руфо.
С помощта на показалеца и слепоочието си Вихър намекна, че Руфо изглежда не е бил с всичкия си още преди да се навре в проклетия кладенец.
— Сигурно при полета го е блъснал някой метеор в главата — потърси и Вихър оправдание за Руфо.
И двамата търсеха оправдание за Руфо.
Все така шепнешком решиха, че каквато и да е причината за умствената му повреда, длъжни са да му помогнат.
— Наблизо ли е манастирът? — попита Вихър.
Абатът го успокои:
— До довечера ще стигнем.
— Ти ще стигнеш до довечера — помисли си Вихър, но гласно произнесе: — След няколко секунди сме там. Качвайте се!
Вихра скочи в летящата чиния и абатът също (с усмивка, представи си!). Тази му постъпка обаче не беше продиктувана от някаква смелост, а от увереността, че метлата няма да полети. Нали я прекръсти! Нали нечистата сила е изфирясала от нея!
Летящата чиния се стрелна нагоре и абатът толкова бързо изгуби съзнание, че не успя да смъкне уверената усмивка от лицето си.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Днес Светата инквизиция щеше да съди две вещици (един иконописец и картината му), но съвсем неочаквано вещиците станаха пет. Добавени бяха Вихър, Вихра и летящата чиния.