Великият инквизитор оцени смелостта на абат Крос, че рискувайки живота си, бе летял на метлата, за да доведе вещиците час по-скоро. За награда го изгледа така, сякаш с поглед искаше да го качи някъде нависоко. На камбанарията на манастира например. А всъщност го удостои с високата чест да проведе лично разпита. И да докаже вината на вещиците. На всяка цена!
— На всяка… — кресна Великият инквизитор. Както всички глухи, той не контролираше гласа си и обикновено крещеше. — …цена! — прошепна Великият инквизитор, защото понякога и шепнеше, но да улучи нормалната височина все не успяваше. И той отново изкрещя: — На всяка цена!
Килията, в която хвърлиха Вихър и Вихра, отначало ги взе за две големи макари, но понеже не беше чувала макарите да имат глави, разбра, че това са новите вещици, увързани с повечко въжета. Те лежаха на пода и мрачно наблюдаваха какво става край тях.
Имаше какво да се гледа. Страшното колело за разпъване, мангалът с нажежени до червено клещи, кожените камшици с оловни топки и разните други инструменти за изтезаване далеч не предразполагаха към весели размисли. А прословутата испанска обувка съвсем не будеше спомени за мазоли. Но дори да събудеше, те щяха да бъдат най-милите, тъй като предназначението на дървената обувчица бе да чупи крака.
Покрай стените на килията се наредиха рамо до рамо еднакво високи стражи с еднакво големи алебарди, а на трите стола току под иконата на Светата троица — бог, син и дух — се настаниха глухият Велик инквизитор, някакъв монах, който непрекъснато кимаше сякаш имаше тик, а всъщност беше ням, и познатият ни вече абат Крос. Същият, дето лицемерно преливаше сълзи от лявото в дясното си око, същият, дето съчини историята за Руфо, същият, дето примами Вихър и Вихра в манастира.
Настъпи тържествена тишина. Тя обаче не помогна на Великия инквизитор да настрои гласа си и той изрева като мегафон:
— Станете! Пред вас е Свещеният трибунал!
— Ъ! — кимна немият монах. Един страж със слаба нервна система и съвсем плоско лице (сякаш беше внук на Сплескания нос) се стресна от рева на Великия инквизитор, изпусна алебардата и двамата му съседи отдясно бяха изнесени с тежки контузии.
После започнаха да съдят иконописеца и картината му.
Разпитваше абат Крос.
— Какво ти бях заръчал да нарисуваш?
— Мадоната с младенеца.
— А какво нарисува? — абатът тикна пръст в картината.
— Ъ? Ъ? — поинтересува се само с думи и немият, без да тика пръст в картината.
Там беше нарисувана Пезънт с телето на ръце.
Абатът каза, че е виждал някъде това теле и се замисли. Немият нищо не каза и не личеше да мисли.
А Великият инквизитор изрева:
— Станете! Пред вас е Свещеният трибунал!
Стражът с наследствено слабата нервна система пак изпусна алебардата и редицата край стената оредя с още двама.
И така — докато мазният глас на абат Крос повтаряше, че е виждал някъде това теле, ала не може да си спомни къде, Великият инквизитор ревеше всички да станат, защото Свещеният трибунал бил тук, немият ъкаше, а изпотрепаните от алебардата на стража със слабите нерви стенеха — иконописецът отговаряше защо е нарисувал Пезънт. Защо точно с телето.
— Защото това е животът. Защото това е истината — завърши той и абат Крос тутакси обяви и думите му, и картината му, и него самия за вещици и ги осъди на смърт чрез изгаряне на клада.
Вихър гледаше иконописеца и някакво непознато чувство го обземаше. Ето един човек, един иконописец от средновековието, рисувал цял живот светци и светици, изведнъж се пробужда за истинското изкуство и отива на кладата. Преди него е Сасахара, робът, който строи пирамида — чудо на техниката, чудо на изкуството. А още преди тях е Тарабара с тоягата, примитивната Тарабара, която и не е чувала думата изкуство, но изпитва нужда да украси пещерата си с рисунки от живота. А той? Пфу! (Вихър презрително плю. Нещо като самокритичен жест.) На въже го влачат в художествената галерия — той тича да се възхищава от диаметъра на маркуча! (При спомена за маркуча Вихър пак направи „пфу“ и стисна с все сила юмруци сякаш да удуши яда си.)
— Ей заради това заслужавам да ме качат на кладата!
Вихър също взе да се пробужда. Хрумна му, че не е пътувал във времето с летяща чиния, а в тигел, който се е нажежавал с всеки нов век, с всяко ново познание за историята на човечеството и ето сега, в епохата на Възраждането, е стигнал точката на топенето. Вихър усети как се стопява пренебрежението му към изкуството и как се превръща в любов.