Разбра, че бе тръгнал на това пътешествие да търси не само Руфо, а и себе си.
Нашият Вихър всичко разбра. Нашият Вихър взе думата.
Картината беше щастлива, че така страстно я защитават. Картината беше нещастна, че въпреки защитата ще я изгорят. Тя не е първата и няма да е последната. Ще бъдат изгорени безброй картини и книги, статуи и паметници на архитектурата ще бъдат разрушени. Но щом има хора, готови да отидат на кладата заради една картина, някой ден кладите ще угаснат. Непременно ще угаснат!
— Ъ-ъ-ъ! — замуча немият. Нещо като ужас, че кладите могат да угаснат.
— Еретик! — задъха се абат Крос. — Богохулник! — запени се абат Крос. — На кладата! И тоя, и Сасахара, и Тарабара! Всички на кладата! И пещерата, и пирамидата, и картината! Всичко на кладата! — изкрещя абат Крос с такъв остър глас, че би било разумно присъствуващите да набутат напръстници в ушите си.
— Станете! — ревна Великият инквизитор и стражът със слабите нерви изпусна за сетен път алебардата, остана сам и не посмя да я вдигне от земята. Нека си лежи там, иначе току-виж се самоубил с тая глупава алебарда!
— А ти? — Абат Крос изведнъж се сети за Вихра. — Ти къпеш ли се?
— А ти? — не очаквайки положителен отговор, попита и нашата Вихра.
— Боже опази! — прекръсти се абат Крос. — А летиш ли нощно време с метла? Така докъм първи петли? — прекръсти се пак абат Крос.
— Завчера и до втори петли летях — заяде се Вихра, — само че не с метла, а с летяща чиния!
Абатът помоли глухия инквизитор и немия монах да обърнат внимание на скверните думи на вещицата. Ами то излизало, че от завчера вещиците не хвърчат само с метли! Ето тази предпочитала чиния. А друга вероятно с тиган хвърчи, дръжката на тигана й е харесала нещо. Трета сигурно в тенджера се намъква. Заради капака. Да не я мокри дъжд. Можеш ли ги разбра, дяволска им работа!
След като обяви всички кухненски съдове за вещици и се зарече да ги изземе от селяните, абат Крос не се поколеба да осъди и Вихра на смърт чрез изгаряне.
— Дяволска им работа! — абат Крос имаше пред вид току-що осъдените. — Не се заинатиха при разпита, че да им покажа съвършената си инквизиторска техника — абат Крос имаше пред вид испанската обувка и другите уреди за изтезаване.
— Ти на това му викаш техника?! Съвършена?! — подскочи Вихра и го нарече с имената на всички отровни влечуги и част от паяците. — Техниката трябва да служи на човека! Тогава ще бъде съвършена!…
Ако Кики я чуеше как възхвалява техниката, от удоволствие щеше да вдигне температура и да се разпои тук-таме. При Вихър положението беше друго и той не се разпои тук-таме, а целият се изпоти. Също от удоволствие. Значи и омразата на сестра му към техниката се беше стопила в онзи тигел и се беше превърнала в любов. Значи и сестра му беше разбрала, че търси не само Руфо, а и себе си.
Кога беше станало това? Може би когато лъвът летеше в смъртоносен скок към нея, бе почувствувала колко слаб и беззащитен е човек без техниката? Може би, мъкнейки камъните за пирамидата на дон Есклависта, бе осъзнала, че машините облекчават труда на човека? Може би ето тук, в килията, пред испанската обувка, се е замислила за предназначението на техниката и е отрекла нейното използуване срещу човека? Но истината е, че всички тези мигове, взети заедно, бяха пробудили сегашната Вихра.
— Станете! Свещеният трибунал си отива! — изрева Великият инквизитор, след като абат Крос с лакти, щипане и как ли не още му подсказа, че съдът е приключил работата си — няма защо да стоят тук и да слушат брътвежите на една полудяла вещица, грехота е!
Като не държеше вече алебардата, но беше извън силите му да не се уплаши от крясъка на Великия инквизитор, стражът със слабите нерви падна сам. Точно върху алебардата.
В килията се закълби дим и докато Вихра разсъждаваше може ли оня така силно да е паднал върху алебардата, та да е подпалил дръжката й, Вихър каза, че е друго.
— Палят кладата.
Разшири ноздри и добави:
— Но освен на дим, мирише и на сяра…
— Да не се казвам Ал Хим, ако някой освен мен знае, че в казана има сяра! — чу се глас от съседната килия.
— Аз пък да не се казвам Вихър, ако не усещам и миризмата на изгорял барут! — отзова се веднага Вихър като едновременно се разделяше (не без помощта на алебардата) с въжетата, пристягащи ръцете и краката му.
После се улови за решетката на вратата и надникна в съседната килия. Там, в средата, гореше силен огън, а на него нещо кипеше, пращеше и димеше. В дима едва се различаваше някаква сянка, която бъркаше в казана.
— Че се казваш Ал Хим, разбрах, но какво вариш в казана, не ми е ясно.
— На дъното ври златото, а отгоре плува еликсирът на безсмъртието.