— Половин палач е важно нещо, защото отсича главата на цял човек — хилеше се на остроумието си князът, но понеже Вихра не се развеселяваше, любезният домакин я успокояваше: — А вие не се тревожете. Утре сутринта ще събера палачите си и ще решим как да ви помогнем.
Същата нощ Вихра събуди брат си (той играеше ролята на неин паж и спеше на изтривалката пред спалнята й) и му заяви, че повече не може да издържи тук. Щяла да полудее. Сънувала непрекъснато кошмари.
— Какви? — прозя се Вихър. — Интересни ли са?
— Страшни!
Сънувала, че дошли палачите не само от това княжество, ами и от съседните, хиляди били. Наредили се на опашка пред замъка. Всички се надпреварвали да я скубят, за да си спомнят дали са отсичали подобна глава. Князът, нали обещал да й услужи, държал ръцете й извити на гърба, а палачите я скубели, скубели и цепели косъма на две. Някои били дотам майстори, че и на четири го цепели. Вихра се възмутила и се събудила.
— Ами заспи пак — настани се по-удобно на изтривалката Вихър.
— Няма да заспя! — кресна Вихра. — Ей сега ще грабна една секира и ще забъркам такава каша, че в учебниците по история ще ми отделят цяла страница!
Вихър й каза да не грабва секирата. Палачите тук и без друго щели доста да намалеят.
След като се увери, че никой не ги подслушва, той на свой ред предаде на Вихра разговора си със слугите на княза. Те му обадили, че тия дни била открита Америка. Америка била пълна със злато и индианци. Сега палачите щели да хукнат през океана към Америка. С кораби, лодки, салове, бъчви, легени и други такива плавателни съдове.
— Защо? — поинтересува се Вихра. — За да видят индианците ли?
— От туй гледане ще останат толкова индианци, че ще ги гледаме само на филм — предрече нашият Вихър, защото знаеше, че индианците са червенокожи, а палачите не понасят тена им. Оскърбяват ли се, що ли, но ги избива на масово клане. Нещо като геноцид.
— Е, какво ми предлагаш? Да препускам след палачите, та и в Америка да ме скубят, така ли?
— Не. За това не си струва да бием пътя. Предполагам, че Руфо е прескочил до новооткрития континент да стисне ръката на Колумб. Или по други съображения. Но е там.
Вихра се съгласи: да, Руфо сигурно е в Америка; да, Руфо е отишъл да разгледа свещените градове на маите и ацтеките, паметниците на древната култура…
— И още нещо: като е научил, че палачите са хукнали за златото на маите, ги е изпреварил, за да им подложи динена кора.
— Там растат ли дини? — попита Вихра. — Не отглеждат ли предимно пъпеши?
Вихър не обърна внимание на бостанджийските интереси на сестра си.
— Развързал е възловото писмо на маите с плана на скритото съкровище и златотърсачите са останали с пръст в уста!
Вихра взе да събира багажа и да се тюхка:
— Как ще преплуваме океана? — недоумяваше тя. — Ако излезе някоя буря и вълните преобърнат летящата чиния? — притесняваше се тя. — Ще продължим с плуване — намери изход тя и пак се разтревожи: — Аз плувам само по гръб.
— Аз лично възнамерявам да прелетя до Америка за няколко секунди, а ти, щом искаш, плувай из океана по гръб. Много ще ти прилича!
Този път Вихър се излъга. Полетът не трая няколко секунди, защото летящата чиния се повреди. Не дотолкова, та да не може да лети, а дотолкова, че не можеше да се приземи. Скоростният лост беше неподвижен като забит в земята кол. Здраво. Сякаш за него щяха да връзват разярен бик.
— Пък аз мислех — чудеше се Вихър с коя отвертка още не е бъркал в двигателя, — да се ръкувам с Колумб. Вятър, ние ще кацнем, ако въобще кацнем, няколко века след Колумб!
Три денонощия Вихър, Вихра и летящата чиния безнадеждно кръстосваха космическия мрак. После към тях се присъедини четвърти спътник — гладът.
Гладът беше силен, пъргав, нахален и въпреки съпротивата на Вихър и Вихра, се настани в тях и ги накара да говорят само за него или за неща, свързани с него.
Например:
— Съжалявам, че тръгнах да търся Руфо с теб, а не с някой велик пътешественик — съжалява Вихра. — Той не би ме оставил гладна.
— Глупости, ти би тръгнала да откриваш Америка не с Колумб, а с готвач. Дори третокласен!
Или:
— Не смей да се мериш нито с Колумб, нито с третокласен готвач!
— Аз ли да не смея! — обижда се Вихър, но не се разбира с кого иска да се мери: с Колумб или с готвача.
Докато:
— Слушай, ето ти тенджерата — връчи му я Вихра. — Свариш ли ми супа в нея, няма да се кая, че съм тръгнала с теб!