Варлам Шаламов
РУР
Но нали не бяхме роботи! Като роботите на Чапек от „Р.У.Р.“. Също не и миньори от Рурския въглищен басейн. Нашият Рур беше рота с усилен режим, затвор в затвора, лагер в лагера… Не, не бяхме роботи. В металната безчувственост на роботите е имало нещо човешко.
Впрочем кой от нас е мислил през тридесет и осма година за Чапек, за въгледобивния Рур? Едва двадесет-тридесет години по-късно взеха да се появяват сили за сравнение в опитите да се възкреси времето, цветовете и чувството на онази епоха.
Тогава усещахме само смътна, болезнена физическа радост, радостта на изсушените от глада мускули, които поне за миг, поне за час, поне за един ден се отърваваха от златните изкопи, от проклетата работа, от омразния труд. Трудът и смъртта бяха синоними, и то синоними не само за затворниците, за обречените „врагове на народа“. Трудът и смъртта бяха синоними и за началниците на лагерите, и за Москва — в противен случай не биха писали в „специалните указания“, в московските командировъчни за смъртниците: „да се използват само за тежък физически труд“.
Доведоха ни в РУР като безделници, като кръшкачи, като хора, които не са си изпълнили нормите. Но не и като отказали се от работа. В лагера отказът от работа е престъпление, което се наказва със смърт. След три отказа от работа, след три неявявания разстрелваха. След три акта. Излизахме от зоната на лагера и се довличахме до мястото, където работехме. За самия труд вече нямахме сили. Но не бяхме отказали се.
Изведоха ни за работа. Дежурният надзирател замахна към гърдите ми, аз се олюлях и едва се задържах на краката си — ударът с револвера ми беше счупил едно ребро. Болката не ме остави на мира няколко години. Впрочем оказа се, че това не било счупване, както по-късно ми обясниха специалистите. Той просто ми бе разкъсал надкостницата.
Поведоха ни към РУР, но там не заварихме нищо. Видях все още живата земя, черна, камениста почва, покрита с овъглени корени на дървета, с корени на храсти, полирани от човешките тела. Видях черен правоъгълник овъглена земя, еднакво контрастиращ и с буйната зеленина на краткото, бурно колимско лято, и с мъртвата белота на безкрайната зима. Черна яма от огньовете, следа от топлина, следа от човешки живот.
Ямата беше жива. Хората търкаляха греди, бързаха, псуваха и пред очите ми се издигаше възстановяваното помещение на РУР, стените на дисциплинарната барака. Обясниха ни. Снощи затворили в общата килия на РУР пияния лавкаджия-„битовак“. Той, естествено, разпердушинил стените на РУР, греда по греда — целия затвор. Часовият не стрелял. Развихрилият се беше „битовак“ — часовите прекрасно познаваха Наказателния кодекс, лагерната политика и дори капризите на властите. Хванали лавкаджията и го затворили в карцера, в бараката на охраната. Но даже лавкаджията-„битовак“, явен герой, не посмял да напусне тази черна яма. Само сринал стените. И ето, сто души по петдесет и осми член, с които беше натъпкано помещението на РУР, старателно и бързо възстановяваха своя затвор, издигаха стените му, като се пазеха да не прекрачат края на ямата, да не стъпят по невнимание на белия, недокоснат от човека сняг.
Петдесет и осми член бързаше да възстанови затвора си. Нямаше нужда от подкани и от заплахи.
На наровете, на скелето от изпочупените нарове се бяха приютили сто души. А самите нарове ги нямаше — всички дебели греди, всички дъски, от които се правеха, бяха без нито един гвоздей — на Колима пироните ха голяма ценност. Наровете ги бяха правили апашите, които са лежали в РУР. Тези по петдесет и осми не биха посмели да отчупят дори едно парченце от своите нарове, за да стоплят вкочанените си тела и мършави мускули, напомнящи някакви върви.
Близо до РУР имаше също такова опушено помещение — на отреда за охрана. Тази барака външно не се различаваше от жилището на арестантите, а и отвътре разликата не беше голяма. Мръсен пушек, по прозорците — зебло вместо стъкла. И все пак — това беше бараката на охраната.
РУР ходеше на работа. Но не в златните забои, а за дърва или да копаят канавки, да прокарат пътища. В РУР всички ги хранеха еднакво и това също пораждаше радост. Работният ден тук свършваше по-рано, отколкото в забоя. Неведнъж бяхме гледали със завист, вдигнали очи от количката, от изкопа, от кирката и лопатата, как разбърканите колони на РУР се запътваха за нощувка. Конете ни цвилеха, когато виждаха руровците — подканваха и тяхната работа да свършва. А може би конете дори знаеха по-добре от хората, че вече е време, и не им трябваше да виждат никаква РУР…
Сега вече самият аз подскачах, като влизах в крак с всички, и ту не попадах в общия такт, ту изпреварвах, ту изоставах… Исках само едно — РУР никога да не свърши. Не знаех за колко денонощия — за десет, за двадесет, за тридесет — съм „въдворен“ там.