„Въдворен“ — добре познавах този затворнически термин. Струва ми се, глаголът „да въдворя“ се употребява само в местата за лишаване от свобода. За сметка на това оборотът „да изселя“ излезе на широкия дипломатически друм — „да се изсели извън пределите“ и така нататък. Искаха да се придаде на този глагол заплашително-издевателски оттенък, ала животът променя мащабите и в нашия случай „да се въдвори“ звучеше почти като „да се спаси“.
Всеки ден след работа пращаха руровци за дърва „за себе си“, както казваше началството. Впрочем правеха го и забойните бригади. Ходеше се с шейни, които имаха телени приспособления за хората — примки, които се надяват през главата и раменете, наместват се и можеш да влачиш и да влачиш. Шейните трябваше да се замъкнат на един хълм на около четири километра, където имаше насечен през лятото клек. Шейните се товареха и се спускаха по склона. Отгоре им се мятаха апашите — онези, които все още имаха сили — и със смях се пързаляха надолу. А ние се свличахме на гръб, понеже нямахме сили да тичаме. Но се плъзгахме бързо, като от време на време намалявахме скоростта, вкопчвайки се за замръзналите, изпочупени клони на върбите и елхите. Беше ни радостно — денят свършваше.
С всеки изминал ден се принуждавахме да търсим все по-надалеч затрупаните от снега дърва, но не мърморехме — ходенето за дърва беше нещо като удар по релса или рев на сирена — сигнал за храна, за сън.
Разтоварихме дървата и започнахме радостно да се строяваме.
— Кръ…гом!
Никой не се обърна. В очите на всички прочетох ужасна мъка, несигурност на хора, които не вярват в късмета — винаги ще ги излъжат в сметките, ще ги преметнат, ще ги ударят в кантара. Макар дървата да не са камъни, а шейните — колички…
— Кръ…гом!
Никой не се обърна. Арестантите са извънредно чувствителни към нарушаването на обещанието, въпреки че за никаква справедливост не може да става дума.
От бараката на охраната излязоха двама души — началникът на лагера, един по-възрастен лейтенант, и началникът на отреда на охраната — също лейтенант, но по-млад. Няма нищо по-лошо от това, когато двама началници с приблизително еднакви чинове творят заедно. В такива случаи у тях замира всичко човешко и всеки иска да прояви „бдителност“, „да не се покаже слаб“, да изпълни държавната повеля.
— Впрягайте се в шейните.
Никой не се обърна.
— Та това е организиран бунт!
— Диверсия!
— Няма ли да тръгнете с добро?
— Не го щем вашето добро.
— Кой се обади? Да излезе!
Никой не излезе.
По заповед от бараката на охраната изскочиха още няколко войници и ни наобиколиха, като затъваха в снега и щракаха затворите на пушките си, задъхани от злоба срещу хората, които бяха нарушили почивката им, смяната им, графика на службата.
— Легни!
Легнахме в снега.
— Стани!
Станахме.
— Легни!
Легнахме.
— Стани.
Станахме.
— Легни!
Легнахме.
Лесно се нагодих към този прост ритъм. И много добре си спомням: не ми беше нито студено, нито горещо. Сякаш всичко, което ставаше, не беше с мен.
Отекнаха няколко изстрела, бяха предупредителни.
— Стани!
Станахме.
— Който ще тръгва, да мине наляво.
Никой не помръдна.
Началникът се приближи плътно до мъката в тези безумни очи. Приближи се и почука гърдите на първия:
— Тръгваш ли?
— Тръгвам.
— Мини наляво.
— Тръгваш ли?
— Тръгвам.
— Впрягай се! Конвоят да преброи хората.
Дървените плазове на шейните заскърцаха.
— Заминавайте!
— Ето как се върши тази работа — рече по-възрастният лейтенант.
Но не всички бяха потеглили. Останахме двама: Серьожа Усолцев и аз. Серьожа Усолцев беше апаш. Всички младоци-апашорчета вече отдавна влачеха шейните си по пътя заедно с тия по петдесет и осми член. Ала Серьожа не можеше да допусне някакъв смотан левак да издържи, а той, потомственият апаш — да отстъпи.
— Сега ще ни приберат в бараката… Ще постърчим малко и хайде вътре — намръщено се усмихна Усолцев. — На топло.
Но не ни пуснаха.
— Доведете куче! — нареди по-възрастният лейтенант.
— Вземи това — рече Усолцев, без да се извръща, и пръстите на апаша пъхнаха в дланта ми нещо много тънко и леко. — Разбра ли?
— Разбрах.
Държах в ръката си парченце от ножче за бръснене и без да ме види конвоят, го показах на кучето. То го виждаше, разбираше какво значи това. Ръмжеше, скимтеше, мяташе се, но не направи опит да се нахвърли нито върху мен, нито върху Серьожа. Усолцев стискаше другото парче от ножчето.