– Така е и в действителност не мога да кажа, че говорим точно за нож за риба. Но този нож е бил използван като такъв.
– Окей, но откъде знаеш?
Нетърпението го глождеше и му се прииска Педерсен да не притежаваше такова чувство за драматизъм. Съдебният лекар вече бе привлякъл пълното му внимание.
– Намерих рибени люспи – каза Педерсен.
– Какво, къде? Как са се задържали, след като тялото е лежало толкова дълго във водата?
Пулсът на Патрик се ускори. Жадуваше да научи нещо, каквото и да е, което би им подсказало как да продължат напред.
– Повечето сигурно са били отнесени от водата. Но намерих няколко, които бяха влезли дълбоко в раните. Пратих ги за анализ, за да видим може ли да се определи вида на рибата. Надявам се, че това би ви било от полза.
– Да, може би – каза Патрик, но осъзна, че информацията на практика е безполезна.
Все пак говореха за Фелбака. Рибените люспи там не бяха нещо необичайно.
– Нещо друго за Шелнер?
– Нищо особено. – Педерсен изглеждаше леко разочарован, че Патрик не се ентусиазира повече от находката му. – Наръган е смъртоносно и вероятно е умрял веднага. Трябва да е кървял обилно. Местопрестъплението сигурно е приличало на кланица.
– Веднага след това ли се е озовал в морето?
– Няма как да знаем – отговори Педерсен. – Мога само да кажа, че е лежал под вода дълго. Нищо чудно тялото да е било захвърлено веднага. Но това предположение се основава повече на логичното поведение в такава ситуация, отколкото на научни доказателства. Така че вие ще трябва да установите какво всъщност се е случило. Ще ти пратя доклада по факса, както обикновено.
– А Лисбет? Какво разбра за нея?
– Починала е от естествена смърт.
– Сигурен ли си?
– Направих изключително щателна аутопсия.
Педерсен като че ли се оскърби и Патрик побърза да добави:
– Значи, казваш, че не е убита?
– Правилно си разбрал – каза Педерсен, все още кисело. – Ако бъда честен, малко чудо е, че е останала жива толкова дълго. Ракът се е разпространил до всички жизненоважни органи. Лисбет Бенгтсон е била много болна жена. Просто е починала в съня си.
– Значи, Кенет греши – каза Патрик на себе си.
– Моля?
– Не, нищо. Просто мислех на глас. Благодаря, че даде приоритет на случая. В момента се нуждаем от всяка възможна помощ.
– Толкова ли е зле? – попита Педерсен.
– Да, точно толкова.
Двамата с Алис имаха нещо общо. Обичаха лятото. Той, защото не ходеше на училище и не виждаше мъчителите си. Алис, защото можеше да плува в морето. Прекарваше всяка възможна минута във водата. Плуваше напред-назад и правеше салта. Несръчността в движенията й, докато беше на суша, изчезваше в мига, в който тялото й се потопеше във водата. Тогава започваше да се движи плавно и безпроблемно.
Мама можеше да я гледа с часове. Аплодираше триковете, които Алис прави във водата, и насърчаваше упражненията й по плуване. Наричаше я своята русалка.
Но Алис не се вълнуваше много от ентусиазма на мама. И този път погледна към него и викна:
– Виж ме! – После скочи от скалата и изплува усмихната. – Видя ли? Видя ли какво направих? – Гласът й беше настоятелен и тя го гледаше с гладен поглед. Но той никога не отговаряше. И сега само вдигна набързо поглед от книгата, която четеше, легнал на опънатата на скалите кърпа. Не разбираше какво иска тя от него.
Както обикновено, мама отговори вместо него, като преди това му хвърли раздразнен и объркан поглед. Тя също не разбираше. Тя, която влагаше цялото си време и любов в Алис.
– Аз видях, миличка! Колко хубаво! – викна тя на дъщеря си.
Но Алис като че не чуваше гласа на мама. Вместо това отново се обърна към него.
– Гледай сега! Виж какво ще направя!
И се отправи към хоризонта, плувайки кроул. Движенията на ръцете й бяха координирани и ритмични.
Мама се изправи неспокойно.
– Алис, миличка. Не влизай по-навътре.
После засенчи очи с ръка и му каза:
– Плува твърде надалеч. Върни я!
Той се опита да направи като Алис и да се престори, че не я чува. Прелисти бавно страницата, съсредоточен в думите, в черните срички върху бялата хартия.
След това усети изгаряща болка в скалпа. Мама го беше сграбчила за косата и го дърпаше с всичка сила. Той скочи на крака и тя го пусна.
– Върви след сестра си. Размърдай свинските си мазнини и се погрижи да доплува обратно.
За миг си спомни ръката й, хванала неговата, когато плуваха заедно. Спомни си как го пусна и водата го завлече под повърхността. От този ден нататък не обичаше да влиза в морето. Във водата имаше нещо плашещо. Под повърхността имаше неща, които той не виждаше и на които не вярваше.