– Добре тогава, ще тръгваме ли? – Патрик се обърна към Паула, която се изправи. – Грижи се за майка си. Обади ми се, ако има нещо – каза той тихо на Лудвиг и пъхна визитната си картичка в ръката му.
Патрик и Паула потеглиха и Лудвиг се загледа след отдалечаващата се кола. После затвори вратата и влезе вътре.
В болницата времето минаваше бавно. Телевизорът беше включен. Даваха американски сапунен сериал. Сестрата го бе попитала дали да смени канала. Но той нямаше сила да отговори и тя излезе от стаята.
Самотата беше по-лоша, отколкото някога си бе представял. Мъката бе толкова голяма, че успяваше единствено да се съсредоточи върху дишането си.
Знаеше, че тя ще дойде. Бе чакала дълго и вече нямаше място за отстъпление. Но Кенет не се страхуваше от нея, приветстваше я. Тя ще го спаси от самотата и тъгата, които го разкъсваха. Искаше да отиде при Лисбет, за да й обясни какво се е случило. Надяваше се да разбере, че тогава е бил друг човек, че тя го е променила. Не можеше да понесе мисълта, че тя е умряла с неговите грехове пред очите си. Това му тежеше най-много, притискаше гърдите му и превръщаше всяко вдишване в изпитание.
На вратата се почука и в полезрението му се появи Патрик Хедстрьом, полицаят. След него вървеше дребната му тъмнокоса колежка.
– Здрасти, Кенет. Как се чувстваш?
Полицаят изглеждаше сериозен. Взе два стола и ги придърпа до ръба на леглото.
Кенет не отговори. Просто продължи да наблюдава телевизора, където актьорите играеха на фона на зле направени кулиси. Патрик повтори въпроса и накрая Кенет завъртя лице към него.
– Бил съм и по-добре.
Какво да каже? Как да опише как се чувства в действителност, да разкаже за изгарящата болка вътре в него или за сърцето си, което щеше да се пръсне? Всички отговори звучаха като клишета.
– Колегите ни вече бяха тук днес. Срещнал си се с Йоста и Мартин по-рано.
Кенет видя как Патрик гледа бинтовете му, сякаш се опитва да си представи какво е чувството стотици парченца стъкло да пробиват кожата ти.
– Да – отговори Кенет равнодушно.
Не бе казал нищо първия път, нямаше да каже и сега. Просто щеше да чака. Нея.
– Казал си им, че не знаеш кой може да стои зад случилото се с теб сутринта.
Патрик го гледаше и Кенет отвърна на погледа му уверено.
– Точно така.
Полицаят се покашля.
– Ние не смятаме, че е така.
Какво са научили? Изведнъж Кенет се ужаси. Не искаше да узнаят, да я намерят. Тя трябваше да довърши започнатото. Имаше само едно спасение. Ако плати цената за стореното, ще може да обясни на Лисбет.
– Не знам за какво говорите.
Той отмести поглед встрани, но по реакциите на полицаите разбра, че страхът си е проличал в очите му. Те смятаха страха за слабост, за пробойна, чрез която да изкопчат от него отговори. Грешаха. Като мълчеше, печелеше всичко и не губеше нищо. За миг си помисли за Ерик и Кристиан. Най-вече за Кристиан. Бяха го въвлекли, без да има вина за случилото се. За разлика от Ерик. Но не можеше да се съобразява с тях. Само Лисбет имаше значение.
– Тъкмо идваме от дома на Сия. Там гледахме запис от празненство по случай Мидсомар.
Патрик, изглежда, очакваше реакция, но Кенет не знаеше за какво говори. Предишният живот, пълен с празненства и приятели, му се струваше далечен.
– Магнус беше доста пийнал и вие двамата отидохте настрана да пушите. Изглежда, се притеснявахте някой да не чуе какво си говорите.
Продължаваше да не разбира какво има предвид Патрик. Всичко му беше като в мъгла. Спомените му вече нямаха ясни очертания.
– Синът на Магнус, Лудвиг, ви е снимал, без да знаете. Магнус беше разтревожен. Искаше да говорите за нещо, което се е случило. Ти му се ядоса и каза, че стореното е сторено. Че трябва да мисли за семейството си. И това ли не си спомняш?
Да, сега се сети. Още му беше малко размазано, но си спомняше как се почувства, когато видя паниката в очите на Магнус. Така и не разбра защо заговориха за това тъкмо онази вечер. Магнус изгаряше от желание да разкаже, да изкупи вината си. А това изплаши Кенет. Замисли се за Лисбет, какво ще каже тя, как ще го погледне. Накрая успя да успокои Магнус, толкова си спомняше. Но от онзи момент нататък очакваше нещо да се случи и всичко да рухне. И това стана, но не както си го бе представял. И в най-страховитите сценарии, които разиграваше в ума си, Лисбет винаги бе до него, за да го упрекне, а той имаше някакъв шанс да я накара да разбере. Но сега бе различно и справедливостта трябваше да възтържествува, за да може да се изправи пред Лисбет и да й обясни. Нямаше да остави полицията да развали всичко.