Записът беше дълъг двайсет минути и тя го изслуша напрегната. В по-голямата си част казаното не носеше нова информация. Но едно нещо я накара да замръзне. Върна касетата назад и я пусна отново.
Щом изслуша записа докрай, извади внимателно касетата от диктофона и я постави обратно в кутийката й, след което я прибра в плика заедно с останалите материали. Няколко години бе интервюирала хора във връзка с книгите си и се беше научила да долавя детайли и нюанси по време на разговорите. И това, което чу току-що, беше важно, без капка съмнение.
Щеше да се заеме утре сутринта. Чу, че Патрик се размърда на горния етаж, и с бързина, каквато не бе демонстрирала от месеци, остави плика в антрето, върна се на дивана и се престори, че е крайно увлечена от играта на Мая.
Над къщата падна мрак. Той не запали лампа, нямаше смисъл. Когато стигнеш края на пътя, нямаш нужда от осветление.
Кристиан седеше полугол на пода и гледаше стената. Беше задраскал думите й. В мазето намери четка и кутия черна боя. Три пъти мина с четката върху червеното, заличавайки присъдата й. И въпреки това му се струваше, че вижда текста също толкова ясно, колкото и преди.
Боята се бе размазала по ръцете и тялото му. Черна като катран. Кристиан погледна дясната си ръка. Беше лепкава и той я избърса в гърдите си, но черното само се размаза още повече.
Тя го чакаше. Знаеше го от самото начало. Но въпреки това отлагаше, залъгваше се и за малко да въвлече и децата си. Посланието беше ясно. Не ги заслужаваш.
Видя детето в прегръдките на жената. Жената, която бе обичал. Изведнъж му се прииска да бе способен да обикне Сана. Никога не беше искал да я нарани. Но въпреки това я предаде. Не с други жени, както правеше Ерик, а по най-лошия възможен начин. Знаеше, че Сана е влюбена в него, и продължаваше да подхранва надеждите й, че и той би могъл да я обича. Въпреки че беше невъзможно. Просто не можеше. Способността му да обича изчезна заедно със синята рокля.
С момчетата беше друго. Те бяха негова плът и кръв и именно заради тях щеше да се остави в ръцете й. Това бе единственият начин да ги спаси. Трябваше да го проумее още преди нещата да отидат твърде далеч, вместо да си втълпява, че всичко е било лош сън и че той е в безопасност. Че те са в безопасност.
Беше грешка да се връща обратно, да опитва отново. Но имаше нещо неустоимо привлекателно в идеята да се върне тук, да бъде наблизо. Самият той не го разбираше, но откакто се появи тази възможност, чувството не го напускаше. А и мислеше, че може да получи втори шанс. Че може да създаде семейство, да има съпруга и деца, стига да ги държи на разстояние и да избере жена, която не го вълнува. Грешеше.
Истината беше изписана на стената. Обичаше момчетата, но не ги заслужаваше. Не заслужаваше и другото дете, нито жената с устни с вкус на ягоди. Тогава те платиха цената. Този път ще се погрижи да плати сам.
Кристиан се изправи бавно и огледа стаята. В ъгъла лежеше износено плюшено мече. Нилс го имаше още от рождение и го обичаше толкова силно, че на мечето почти не му бе останала козина. Екшън фигурите на Мелкер бяха старателно подредени в една кутия. Той ги пазеше грижливо и размахваше юмрук, ако малкият му брат ги докоснеше. Кристиан усети, че се колебае. В него се натрупваше съмнение и той осъзна, че трябва да се махне оттук и да се срещне с нея, преди да е изгубил кураж.
Отиде в спалнята, за да облече нещо. Нямаше значение какво, такива неща вече не бяха важни. Слезе по стълбите, взе якето от закачалката и огледа къщата за последен път. Тъмна и тиха. Не си направи труда да заключи.
По време на кратката разходка вървеше, забол поглед в земята. Не искаше да вижда никого. Имаше нужда да се съсредоточи върху предстоящата среща. Дланите отново го засърбяха, но той лесно ги игнорира. Като че мозъкът му бе прекъснал всякаква комуникация с тялото. Като че нямаше нужда от такава. Единственото важно бе случващото се в главата му, образите и спомените. Вече не живееше в настоящето. Виждаше само миналото, като филм, който се разиграва бавно пред очите му, докато снегът скърца под краката му.
Когато излезе на пътеката към Бадхолмен, задуха лек вятър. Не усещаше студа, но знаеше, че замръзва, защото трепереше. Мястото беше пусто. Нощта бе тъмна и спокойна и не се мяркаше жива душа. Но той усещаше присъствието й. Тук ще се уредят дълговете му. Няма къде другаде. Бе я видял във водата от кулата, видя как тя се протяга към него. И сега отиваше при нея.