Всъщност не страдаше много от липсата на приятели. Имаше книгите си. Но колкото повече растеше, толкова повече му липсваше онова, което имаха другите. Общност, принадлежност, това да си един от групата. А той винаги бе сам. Единствената, която искаше да бъде с него, бе Алис.
Понякога го гонеха от автобуса до дома му. Ерик, Кенет и Магнус. Виеха от смях, докато тичаха след него по-бавно, отколкото можеха в действителност. Единствената им цел беше да го накарат да бяга.
– Размърдай се, проклет дебелак!
И той бягаше и се презираше, задето го прави. Вътрешно се надяваше, че ще стане чудо, че един ден просто ще престанат да го тормозят, ще го видят и ще разберат, че и той е някой. Но знаеше, че това е просто мечта. Никой не го виждаше. Алис не стигаше. Тя беше дебил. Така я наричаха момчетата, особено Ерик. Когато я видеше, започваше да заваля думите. Деебииил...
Алис често го чакаше, когато се прибираше с автобуса. Мразеше, когато прави така. Тя изглеждаше нормално, докато стоеше на спирката, с дългата си тъмна коса, вързана на конска опашка. Щастливите й сини очи се оглеждаха за него, докато младежите от гимназията в Танумсхеде слизаха от автобуса. Понякога чувстваше известна гордост, когато автобусът спре на спирката и той я види през прозореца. Дългокраката, тъмнокоса красавица беше негова сестра.
Но после винаги идваше мигът, в който слиза от автобуса и тя го вижда. Тръгваше към него с непохватните си движения, сякаш за ръцете и краката й са вързани невидими конци, които някой дърпа произволно. После викаше неясно името му и момчетата се заливаха от смях. „Дееебииил!“
Алис не разбираше нищо и от това го хващаше още по-голям срам. Тя просто се усмихваше щастливо и понякога им махаше. Тогава той се затичваше сам, без да го гонят, за да избяга от виковете на Ерик, които отекваха из квартала. Но никога не можеше да избяга от Алис. Тя си мислеше, че всичко е игра. Настигаше го без много усилия и понякога се мяташе засмяна на врата му с такава скорост, че той едва не падаше на земята.
В тези мигове я мразеше също толкова силно, както когато му отне мама с писъците си. Искаше да я удари по лицето, за да спре да го излага. Никога нямаше да го приемат като един от тях, докато Алис стои на спирката и го чака, вика името му и се мята на врата му.
Отчаяно искаше да бъде някой. Не само в очите на Алис.
19
Когато Ерика се събуди, Патрик спеше дълбоко. Часът беше седем и половина и Мая също дремеше, въпреки че обикновено се будеше още преди седем. Ерика не я свърташе. През нощта се буди на няколко пъти, мислейки за онова, което бе чула на записа. Нямаше търпение да дойде сутринта, за да може да направи нещо по въпроса.
Стана крадешком от леглото, облече се и слезе в кухнята, където сложи кафе. След като се зареди с нужната доза кофеин, погледна нетърпеливо часовника. Не беше невъзможно вече да са станали. А предвид факта, че в къщата има малки деца, беше даже вероятно.
Остави бележка на Патрик, в която с няколко неопределени фрази му обясняваше, че излиза, за да свърши някаква работа. Нека се почуди. Така и така като се върне, ще му разкаже всичко.
Десет минути по-късно беше в Хамбургсунд. Предварително се бе обадила на справки, за да провери къде живее сестрата на Сана, и сега веднага намери адреса. Къщата бе голяма, с фасада от варовикови тухли. Ерика затаи дъх, когато зави по дългата алея, минавайки между две близко разположени една до друга каменни колони. Излизането на заден ход щеше да е рисковано, но по-късно ще му мисли.
Вътре в къщата имаше движение и Ерика разбра с облекчение, че предположението й е било правилно. Бяха будни. Позвъни на звънеца и скоро чу някой да слиза по стълбите. Една жена, която сигурно бе сестрата на Сана, отвори вратата.
– Здрасти – каза Ерика и се представи. – Мислех да проверя дали Сана е будна. Искам да разменя няколко думи с нея.
Сестрата на Сана я изгледа с любопитство, но не й зададе въпрос.
– Разбира се, Сана и чудовищата са будни. Влизай.
Ерика пристъпи в антрето и окачи якето си. Последва сестрата нагоре по стръмното стълбище и се озова в нов коридор, където свиха вляво и се озоваха в голяма, открита стая, която служеше за кухня, трапезария и всекидневна.
Сана и момчетата закусваха заедно с още две деца, които явно бяха братовчедите им, момче и момиче, няколко години по-големи от синовете на Сана.
– Извинявайте, че ви прекъсвам закуската – каза Ерика и погледна към Сана. – Исках само да поговорим за малко.