Подмина кулата и се загледа над водата, по посока на остров Вальон, но се сепна и върна бинокъла обратно. Какво, за бога? Завъртя малко фокуса и пак се взря през окулярите, опитвайки се да види по-добре. Ако не бъркаше, от кулата висеше нещо. Нещо тъмно, което се люлееше на вятъра. Отново се загледа. Да не би хлапетата да си правеха шега и да бяха провесили оттам някоя кукла или нещо друго? Не можеше да види какво е точно.
Завладя го любопитство. Облече си връхните дрехи, напъха крака в обувките, на чиито подметки бе сложил шипове за сняг, и излезе навън. Беше забравил да поръси пясък по стълбите, така че се хвана здраво за парапета, за да не си падне на задника. Щом излезе на пътя, придвижването стана по-лесно и той забърза, доколкото смееше, към Бадхолмен.
Наоколо беше съвсем тихо. Докато минаваше покрай площад „Ингрид Бергман“, си помисли да махне на някоя кола да спре, стига да се появи такава, но се отказа. Нямаше нужда да създава суматоха, все пак можеше да се окаже, че не е нищо особено.
Щом наближи Бадхолмен, забърза още повече. Гледаше да си прави дълга разходка поне два пъти седмично, така че все още беше в що-годе добра форма. Въпреки това се бе задъхал сериозно, когато най-накрая стигна до дървените постройки.
Спря за миг, за да си поеме въздух. Или поне се престори, че това е причината. Истината бе, че имаше лошо предчувствие още откакто видя тъмния силует през бинокъла. Поколеба се, но после си пое дълбоко дъх и прекрачи входа на плувния комплекс. Още не смееше да погледне към кулата.
Вместо това гледаше в краката си и стъпваше внимателно по скалите, за да не падне и да си остане там. Но когато до кулата останаха само един-два метра, бавно вдигна очи и погледна нагоре.
Патрик се надигна сънено. Нещо бръмчеше. Огледа се и в първия миг не можа да се ориентира или да определи източника на звука, но накрая се събуди достатъчно и протегна ръка към мобилния си телефон. Беше оставил телефона на вибрация и той подскачаше ядосано на нощното шкафче, а дисплеят светеше в полумрака.
– Ало?
Разбуди се на мига и започна да се облича още докато държеше телефона и задаваше въпроси. Няколко минути по-късно бе напълно облечен и на път към входната врата, когато видя бележката от Ерика и осъзна, че тя наистина не бе лежала до него в леглото. Изруга и се втурна обратно горе. В стаята си Мая беше станала и си играеше спокойно на пода. Какво да прави сега? Не можеше да я остави сама вкъщи. Раздразнен, Патрик пробва да се свърже с Ерика, но телефонът продължи да звъни, докато не се включи гласовата й поща. Къде можеше да е отишла толкова рано сутринта?
Прекъсна разговора и вместо това набра номера на Ана и Дан. Ана вдигна и той си отдъхна с облекчение. Обясни й набързо ситуацията. После отиде в антрето и запристъпва нетърпеливо от крак на крак. На Ана й бяха необходими десет минути да скочи в колата и да дойде до тук.
– Не мога да насмогна на спешните ви повиквания. Първо разходката на Ерика до Гьотеборг вчера, а сега пък ти звъниш като на пожар.
Ана се засмя и влезе вътре, минавайки покрай Патрик. Той й благодари набързо и се втурна към колата. Чак когато седна зад волана, възприе коментара на Ана. Разходка до Гьотеборг? Вчера? Нищо не разбираше. Но това ще почака. Сега имаше други грижи.
Когато пристигна, наоколо вече беше лудница. Паркира колата пред лодката на бреговата охрана и се затича с малки крачки към острова. Турбьорн Рюд и експертите му вече бяха там.
Щом го видя, Йоста тръгна към него.
– Кога получихте сигнала? – попита Патрик.
Турбьорн и екипът му идваха от Удевала и не би трябвало да са пристигнали преди него. Нито пък Йоста и Мартин, които пътуваха от Танумсхеде. Защо не му се бяха обадили по-рано?
– Аника те търси няколко пъти сутринта. Както и снощи. Но не си отговорил.
Патрик извади телефона си от джоба, готов да покаже, че това не е вярно. Но щом погледна дисплея, видя, че има пет пропуснати повиквания. Три от вчера вечерта и две от тази сутрин.
– Знаеш ли защо ме е търсила вчера? – попита Патрик и се прокле, задето бе решил да изключи звука на телефона и просто да се отпусне за една вечер. Естествено, че нещо ще се случи точно когато за пръв път от цяла вечност си позволиш да не мислиш за работа.
– Нямам представа. Но сутринта те търси заради това тук.
Йоста посочи с ръка към върха на кулата и Патрик потръпна. Мъжът се люлееше на вятъра, увиснал на въже, вързано около врата му. В гледката имаше нещо първично и твърде драматично.