– Надявам се, че наистина става дума за нещо важно, щом нарушавате почивката ми.
Патрик се почувства така, сякаш се е озовал в ням филм от двайсетте години.
– Имаме няколко въпроса – каза той и отново седна.
Ирен Лисандер се настани на фотьойла срещу тях, без да си направи труда да поздрави Паула.
– Да, Рагнар каза, че идвате от... – Тя се обърна към мъжа си. – Танумсхеде ли беше?
Той измърмори някакво потвърждение и седна в края на дивана. Сложи ръце между коленете си и впери поглед в лъскавото стъкло на масата.
– Не разбирам какво искате от нас – каза тя високомерно.
Патрик не можа да не хвърли бърз поглед към Паула. Тя му отвърна дискретно, вдигайки очи нагоре.
– Разследваме убийство – каза той. – И разполагаме с информация, която води назад във времето до събитие, случило се преди трийсет и седем години тук, в Тролхетан.
С периферното си зрение забеляза как Рагнар потръпна.
– По това време сте приели в дома си дете.
– Кристиан – каза Ирен, размахвайки във въздуха едното си стъпало.
Носеше пантофи, които имаха високи токове и бяха отворени отпред. Ноктите й бяха лакирани в яростен нюанс на червеното, който не се връзваше с халата.
– Точно така. Кристиан Тюдел, който е приел вашата фамилия. Лисандер.
– По-късно си върна предишното име – каза Рагнар тихо и след като получи убийствен поглед от съпругата си, млъкна и отново се сви.
– Осиновихте ли го? – попита Паула.
– Не, категорично не. – Ирен отмести от лицето си кичур от тъмната си, очевидно боядисана коса. – Той просто живееше при нас. Името беше за... удобство.
Патрик бе изумен. Колко години бе прекарал Кристиан в този дом, където гледаха на него като на нисш пансионер, съдейки по студенината, с която приемната му майка говореше за него?
– Аха, и колко дълго е живял Кристиан при вас?
Той чу как неодобрението му прозира в гласа му, но Ирен Лисандер като че ли не го забеляза.
– Ами колко дълго беше, Рагнар? Колко време остана момчето при нас?
Рагнар не отговори, затова тя отново се обърна към Патрик. Все още не бе удостоила Паула с поглед. Патрик имаше чувството, че в света на Ирен не съществуват други жени.
– Би трябвало да може да се сметне. Беше на около три, когато дойде. А на колко беше, когато си тръгна, Рагнар? Май на осемнайсет? – Тя се усмихна със съжаление. – Реши да търси късмета си другаде. Оттогава не сме го чували. Нали така, Рагнар?
– Да, така беше – каза Рагнар Лисандер тихо. – Той просто... изчезна.
На Патрик му стана жал за дребничкия мъж. Винаги ли е бил такъв? Изтормозен и покорен. Или годините с Ирен бяха изцедили цялата му сила?
– Изобщо не знаете къде е отишъл?
– Нямаме представа, абсолютно никаква.
Ирен отново размаха стъпало.
– Защо задавате тези въпроси? – попита Рагнар. – По какъв начин е замесен Кристиан в разследването на убийство?
Патрик се поколеба.
– За жалост, трябва да ви съобщя, че сутринта Кристиан бе открит мъртъв.
Рагнар не можа да скрие болката си. Ето че него все пак го е било грижа за Кристиан, не го е считал просто за обитател на къщата.
– Как е умрял? – попита той с разтреперан глас.
– Намерен е обесен. Това е всичко, което знаем засега.
– Имал ли е семейство?
– Да, двама сина и съпруга на име Сана. През последните години живееше във Фелбака и работеше като библиотекар. Миналата седмица излезе дебютният му роман, „Русалката“. Получи много добри отзиви.
– Значи, той е бил – каза Рагнар. – Четох за това във вестника и името ми направи впечатление. Но на снимката изобщо не приличаше на онзи Кристиан, който живееше при нас.
– Кой би повярвал? Че от онова ще излезе нещо... – каза Ирен.
Изражението й беше твърдо като камък.
Патрик прехапа език, за да не й каже нещо остро. Трябваше да се държи професионално и да се придържа към целта. Усети как отново започва да се поти неприятно и подръпна пуловера си, за да се разхлади малко.
– Животът му има тежко начало. Забелязали ли сте това да се е отразило на поведението му по някакъв начин?
– Беше толкова малък. На тази възраст децата бързо забравят – каза Ирен и махна с ръка.
– Понякога сънуваше кошмари – каза Рагнар.
– Всички деца го правят. Не, нищо не сме забелязали. Вярно, беше странно дете, но като се има предвид произходът му...
– Какво знаете за биологичната му майка?
– Уличница, от нисшата класа. Не съвсем наред с главата. – Ирен почука с показалец по слепоочието си и въздъхна. – Наистина не разбирам с какво можем да помогнем. Ако няма друго, бих искала да отида да полегна. Не съм във форма.