Патрик продължи:
– Те казват, че не са поддържали контакт с Кристиан, откакто е навършил осемнайсет години. Тогава очевидно се е разделил с тях и е изчезнал.
– Вярвате ли, че са казали истината? – попита Аника.
Патрик погледна Паула, която кимна.
– Да – каза той. – Или са добри лъжци.
– И не знаят за жена, която да е имала зъб на Кристиан? – вметна Йоста.
– Поне така твърдят. Но тук не съм толкова сигурен в искреността им.
– Нямал ли е братя или сестри?
– Не споменаха нищо такова, но може да проучиш, Аника. Сигурно няма да е трудно да се разбере. Ще ти дам пълните им имена, за да можеш да провериш възможно най-скоро.
– Мога да изтичам и да погледна още сега, ако искаш – каза Аника. – Бърза работа е.
– Окей, направи го. На папката върху бюрото ми има жълто листче, на което е записано всичко необходимо.
– Веднага се връщам – каза Аника и се изправи.
– Не трябва ли да отидем още веднъж при Кенет? Сега, когато Кристиан е мъртъв, може да пожелае да проговори – предложи Мартин.
– Добра идея. С други думи, имаме следните задачи: да говорим с Кенет и да претърсим щателно къщата на семейство Тюдел. Трябва също така да проследим живота на Кристиан преди Фелбака до най-дребния детайл. Йоста и Мартин, ще се заемете ли с Кенет? – Те кимнаха и Патрик се обърна към Паула. – Тогава ние с теб отиваме до дома на Кристиан. Ако намерим нещо интересно, ще се обадим на криминалистите.
– Звучи добре – каза тя.
– Мелберг, ти ни трябваш тук, за да отговаряш на евентуалните въпроси на журналистите – продължи Патрик. – А Аника ще продължи да се рови в миналото на Кристиан. Сега поне имаме доста информация, за която да се хванем.
– И то повече, отколкото си мислиш – каза Аника, която се бе появила на вратата.
– Намери ли нещо? – попита Патрик.
– Да, намерих – отвърна тя и погледна колегите си с напрегнато изражение. – Семейство Лисандер се сдобиват с дъщеря две години, след като приютяват Кристиан. Той има сестра. Алис Лисандер.
– Луис? – викна Ерик, застанал в антрето.
Да не бе извадил късмета да я няма? Така нямаше да му се налага да търси претекст, за да я отпрати някъде за час-два. Защото трябваше да си събера багажа. Чувстваше се така, сякаш имаше треска, сякаш цялото му тяло му крещеше, че трябва да замине на мига.
Всички практически детайли бяха уредени. Имаше резервиран самолетен билет на негово име и с утрешна дата. Не си направи труда да си създаде фалшива самоличност. Такова нещо отнемаше твърде много време, а и честно казано, не знаеше как се прави. Но нямаше причина да смята, че някой би му попречил да излети. А щом замине, вече щеше да е твърде късно да го спрат.
Ерик се поколеба, докато минаваше покрай стаята на момичетата. Искаше му се да влезе и да ги погледне, да си вземе сбогом. Но не можеше да го направи. Беше по-лесно да си сложи капаците и да се съсредоточи върху належащата задача.
Взе големия куфар и го остави на леглото. Държаха куфара в мазето и докато Луис открие липсата му, той отдавна щеше да е отлетял. Тръгваше още тази вечер. Това, което научи от разговора с Кенет, го разтърси. Не можеше да остане тук и минута повече. Ще остави бележка на Луис, че е заминал спешно по работа, после ще отиде с колата до Ландветер30 и ще отседне в някой хотел наблизо. А още преди обед на другия ден вече ще седи в самолета, на път към по-южни географски ширини. Недостижим.
30 Главното летище в Гьотеборг. – Б. пр.
Ерик мяташе в куфара дреха след дреха. Но не биваше да взима прекалено много. Ако чекмеджетата и гардеробите зеят празни, когато Луис се прибере, тя ще се досети каква е работата. Взе толкова, колкото позволяваше ситуацията. Може да си купи нови дрехи и на юг, парите няма да са проблем.
Беше нащрек, докато си събираше багажа, боеше се Луис да не го изненада. Ако жена му се прибере, той ще пъхне големия сак под леглото и ще се престори, че прибира нещата в сака за ръчен багаж, който винаги взимаше по време на бизнес пътуванията си.
За миг се спря. Споменът, който бе изплувал на повърхността, отказваше да потъне обратно. Не би казал, че го караше да се чувства зле. Всички правят грешки, човешко е. Но го впечатляваше, че някой може да бъде толкова целеустремен. Все пак се случи толкова отдавна.
Но бързо се отърси от тези размисли. Нищо не печелеше от тях. Утре ще е в безопасност.
Щом го видяха, патиците се втурнаха към него. Вече бяха стари приятели. Винаги спираше тук, с торбичка стар хляб в ръка. Птиците се насъбраха около краката му, нетърпеливи да се възползват от почерпката.