– Смятаме, че всичко случило се в последно време е свързано с Кристиан, затова се поразровихме в миналото му. Открихме, че като дете е носил друго име: Кристиан Лисандер. Имал е и доведена сестра. Алис Лисандер. Звучи ли ти познато?
Мина време, докато Кенет каже нещо.
– Не. Не съм чувал за нея.
Йоста впери очи в него, сякаш искаше да пропълзи в главата му и да види дали казва истината.
– Казах го преди и пак повтарям: ако знаеш нещо, което не ни казваш, излагаш на опасност не само себе си, но и Ерик. Не осъзнаваш ли колко е сериозна ситуацията, сега, след като и Кристиан е мъртъв?
– Нищо не знам – каза Кенет спокойно.
– Ако криеш нещо, така и така все някога ще разберем.
– Сигурен съм, че ще свършите добра работа – каза Кенет.
Изглеждаше малък и крехък, така както лежеше, отпуснал ръце върху синьото болнично одеяло.
Йоста и Мартин се спогледаха. И двамата разбираха, че няма да постигнат нищо. Но никой от тях не вярваше, че Кенет казва истината.
Ерика затвори книгата. Четеше от няколко часа, прекъсвана единствено от Мая, която от време на време идваше да я моли за нещо. В такива моменти беше безкрайно благодарна за способността на дъщеря си да си играе сама.
Романът беше още по-добър на второ четене. Направо фантастичен. Не беше книга, която повдига настроението, по-скоро изпълваше ума с мрачни размисли. Но по някакъв странен начин не беше неприятна. Има въпроси, за които понякога трябва да се замисляш, по които да вземаш позиция и по този начин да откриеш що за човек си.
В нейните очи основната тема на книгата бе вината и как тя може да разяде човек отвътре. За първи път се зачуди какво всъщност е искал да разкаже Кристиан, какво е искал да изрази с историята си.
Ерика остави книгата на коленете си, чувствайки, че пропуска нещо, което се намира право пред очите й. Нещо, което е твърде глупава или сляпа, за да види. Обърна книгата и погледна задната корица. Имаше черно-бяла снимка, на която Кристиан гледаше иззад стоманената рамка на очилата си. Класически писателски портрет. Кристиан беше красив, но по труднодостъпен начин. В очите му имаше самота и човек винаги имаше чувството, че мислите му са някъде другаде. Винаги бе сам, дори в компанията на други хора. Като че живееше в някакъв мехур. Парадоксално, но това привличаше останалите. Човек винаги иска това, което не може да има. Точно така беше и с Кристиан.
Ерика се надигна от фотьойла. Чувстваше се малко виновна за това, че погълната от четенето, не бе обърнала внимание на дъщеря си. С голямо усилие успя да седне на пода до Мая, която грейна от щастие, че мама се присъединява към играта.
Но Русалката продължи да се върти в мислите на Ерика. Искаше да й каже нещо. Кристиан искаше да каже нещо, Ерика бе сигурна. Само да знаеше какво...
Патрик не издържа, извади телефона от джоба си и погледна дисплея.
– Стига вече – каза Паула и се засмя. – Като си проверяваш телефона през цялото време, няма да накараш Аника да се обади по-бързо. Спокойно, ще чуеш позвъняването.
– Да, знам – отговори Патрик и се усмихна смутено. – Просто имам чувството, че сме толкова близо.
Той продължи да вади чекмеджета и да отваря шкафове. Бързо получиха разрешение да влязат в дома на Кристиан и Сана. Проблемът беше, че не знаеха какво търсят.
– Би трябвало бързо да открием къде се намира Алис Лисандер – успокои го Паула. – Аника сигурно всеки момент ще се обади с адреса.
– Да – каза Патрик и погледна в мивката.
Нямаше следи от посетители. Нито пък намериха нещо, което да сочи, че е бил изведен от къщата насила или че някой е влязъл с взлом.
– Защо Лисандер не ни казаха, че имат дъщеря?
– Скоро ще разберем. Но мисля, че ще е по-разумно сами да направим разследване за Алис, преди да говорим с тях.
– Съгласен съм. Но после ще трябва да отговорят на един-два въпроса.
Качиха се на горния етаж. И тук всичко изглеждаше както вчера. Освен в детската стая. Текстът на стената, кървавочервените букви, бяха заменени от дебел, плътен слой черна боя.
Спряха се на вратата.
– Кристиан сигурно е боядисал стената вчера – каза Паула.
– Разбирам го. И аз бих направил същото.
– Какво е мнението ти все пак?
Паула влезе в спалнята, която се намираше в съседство. Сложи ръце на кръста си и огледа стаята, преди да започне с щателния обиск.
– За кое?
Патрик се присъедини към нея, отиде до гардероба и отвори вратите.
– Дали Кристиан е бил убит? Или сам е отнел живота си?
– Знам каквото казах и на срещата в управлението. Но не изключвам нищо. Кристиан беше труден характер. Малкото пъти, когато се срещах с него, чувствах, че в главата му се въртят неща, които не мога да разбера. Във всеки случай тук, изглежда, няма предсмъртна бележка.