Патрик и Паула размениха погледи. Мелберг, както обикновено, не забеляза признаците за липса на доверие от страна на подчинените си. Вместо това продължи със същия ентусиазъм:
– Трябва заедно да прегледаме всички материали, които имаме. В петнайсет нула нула очаквам всички да се появят, надъхани за работа. Пропиляхме твърде много време. Боже господи, наистина ли беше нужно да минат три месеца, за да намерим човека? Срамота.
Той погледна строго Патрик, който се бореше с детинския импулс да изрита шефа си в пищяла.
– Три часа. Разбрано. Но сега бих искал да тръгваме. С Паула отиваме да посетим съпругата на Магнус Шелнер.
– Да, да – каза Мелберг нетърпеливо и им махна да тръгват. Изглежда, вече бе потънал дълбоко в размисли как да разпредели задачите в разследването на това – както, изглежда, се оказваше – убийство.
През целия си живот Ерик бе контролирал нещата. Той решаваше, той беше ловецът. А сега някой го преследваше, някой непознат, когото не можеше да види. Това го плашеше повече от всичко. Щеше да бъде много по-лесно, ако разбере кой е по петите му. Но честно казано, нямаше представа.
Беше прекарал много време, мислейки над това, оглеждайки живота си. Припомни си любовниците, бизнес контактите, приятелите и враговете си. Не можеше да отрече, че е оставил горчилка и гняв след себе си. Но омраза? Едва ли. Обаче писмата, които получаваше, бяха пропити с омраза и жажда за отмъщение. Нямаше съмнение.
За първи път Ерик се почувства сам на този свят. За първи път осъзна колко тънко е бляскавото покритие на живота му, колко малко означаваха успехите и потупванията по рамото, когато нещата станеха сериозни. Беше обмислял дори да се довери на Луис. Или Кенет. Но така и не случваше на момент, в който Луис да не го гледа с презрение. А Кенет винаги се държеше толкова покорно. Нито с нея, нито с него можеше да сподели. Те двамата не можеха да го освободят от притеснението, което изпитваше, откакто започнаха да пристигат писмата.
Нямаше към кого да се обърне. Наясно бе, че сам се е изолирал, и се познаваше достатъчно добре, за да знае, че не би постъпил по-различно, дори и да можеше да промени миналото си. Вкусът на успеха беше твърде сладък. Чувството, че превъзхожда другите и че те го боготворят, го опияняваше. Не съжаляваше за нищо, но все пак му се искаше да може да поговори с някого.
Но тъй като нямаше с кого, реши да се задоволи с втория най-добър вариант. Секс. Нищо друго не го караше да се чувства така неуязвим, като в същото време се оставяше да го контролират – нещо, което не правеше при никакви други обстоятелства. Не беше свързано с партньорката му. Беше ги сменял през годините, и то толкова често, че паметта му вече се затрудняваше да свързва имена и образи. Спомняше си нечии перфектни гърди, но колкото и да се стараеше, не можеше да си припомни чие лице върви с тях. Друга пък беше невероятно вкусна. С нея обичаше да използва езика си, да вдишва уханието й. Но името й? Нямаше представа.
Понастоящем беше със Сесилия и не му се вярваше да я запомни с нещо особено. Средна работа. Във всички отношения. Напълно приемлива в леглото, но не и способна да накара ангелите да запеят в хор. Имаше достатъчно добре оформено тяло, за да може на Ерик да му стане, но не толкова, че да си мисли за нея, когато лежи в леглото у дома и се самозадоволява. Беше му под ръка, достъпна и охотна. С това го привличаше най-много и той знаеше, че скоро ще му омръзне.
Но точно сега това му стигаше напълно. Нетърпеливо позвъни на звънеца, като се надяваше, че няма да се налага да приказват много, преди да проникне в нея и да усети как напрежението го отпуска.
Още щом се отвори вратата, Ерик разбра, че надеждите му ще бъдат разбити. Беше й пратил есемес, питайки я дали може да намине, и получи отговор „да“. Сега видя, че е било по-добре да звънне, за да знае в какво настроение е тя. По лицето на Сесилия беше изписана решителност. Не беше ядосана или язвителна, това си личеше. Просто спокойна и уверена. Което бе много по-притеснително, отколкото ако беше бясна.
– Влез, Ерик – каза тя и му направи място да мине.
Ерик. Знаеше, че не е добър знак, когато някой използва личните имена по такъв начин. Означаваше, че иска да придаде тежест на казаното. Че иска да привлече цялото внимание на другия. Той обмисли дали да не си плюе на петите, да каже, че трябва да тръгва, за да не бъде въвлечен в тази нейна решителност.