Но вратата вече беше широко отворена, а Сесилия се запъти към кухнята. Нямаше избор. Ерик неохотно затвори вратата след себе си, свали палтото си и я последва.
– Колко хубаво, че дойде. Тъкмо си мислех да ти се обадя – каза тя.
Той застана с гръб към умивалника, облегна се назад и кръстоса ръце на гърдите си. Изчакваше. Предстоеше валсът. Както винаги, идваше момент, когато жените се опитват да поемат контрола, да поведат танца. Поставят условия и изискват обещания, които той не може да даде. Понякога тези мигове му носеха известно удовлетворение. Наслаждаваше се бавно и усърдно да разбива жалките им надежди. Но не и днес. Днес имаше нужда да усети гола кожа и сладък аромат, да се изкачи до върха и да изживее изтощителното освобождение. Нуждаеше се от това, за да държи настрана онзи, който го преследва. Как можа глупавата жена да реши точно днес да бъде денят, в който да разбие мечтите й?
Ерик не помръдваше и гледаше Сесилия студено, но тя хладнокръвно отвръщаше на погледа му. Това беше нещо ново. Обикновено виждаше притеснение и бузи, изчервени в очакване на предстоящия скок, или пък въодушевление, защото жената е намерила „вътрешния кураж“ да изиска това, което смята за свое право. Но Сесилия просто стоеше срещу него, без да свежда поглед.
Тя отвори уста, тъкмо когато телефонът в джоба на панталона му започна да вибрира. Той отвори съобщението и го прочете. Едно-единствено изречение. Изречение, от което едва не му се подкосиха краката. Някъде в далечината чуваше гласа на Сесилия. Тя му говореше, казваше нещо. Беше невъзможно да възприеме думите й. Но тя го принуди да я слуша, накара мозъкът му да разчете смисъла на сричките.
– Бременна съм, Ерик.
Седяха мълчаливо през целия път до Фелбака. Паула попита внимателно Патрик дали не иска тя да се заеме, но той само поклати глава. По пътя взеха Лена Апелгрен, свещеничката, която сега седеше на задната седалка. Тя също не бе продумала, откакто й разясниха тази част от обстоятелствата, с която трябваше да е наясно.
Щом завиха по алеята пред дома на семейство Шелнер, Патрик съжали, че бяха взели полицейската кола, а не волвото му. Полицейска кола, паркирана пред къщата, можеше да се изтълкува само по един начин.
Натисна звънеца. Сия отвори след пет секунди и от изражението й Патрик разбра, че е видяла колата и е стигнала до правилното заключение.
– Намерили сте го – каза тя и се загърна по-плътно с жилетката си, когато зимният студ я лъхна през отворената врата.
За миг Сия запази самообладание, но после като че краката й поддадоха и тя се срина на пода на антрето. Патрик и Паула й помогнаха да стане и като я придържаха, я отведоха в кухнята, където й помогнаха да седне на един от столовете.
– Да се обадим ли на някого?
Патрик се настани до Сия и хвана ръката й.
Тя се замисли. Погледът й беше стъклен и Патрик предположи, че й е трудно да събере мислите си.
– Искаш ли да извикаме родителите на Магнус? – предложи той приятелски и Сия кимна.
– Те знаят ли? – попита тя разтреперано.
– Не – отвърна Патрик. – Но двама други полицаи им съобщават в момента и мога да се обадя и да питам дали искат да дойдат.
Но нямаше нужда. До тяхната кола паркира втори полицейски автомобил и Патрик се досети, че Йоста и Мартин са успели да съобщят на родителите на Магнус, които слязоха от колата. Влязоха, без да позвънят, и Патрик чу Паула да излиза в коридора и да разговаря тихо с Йоста и Мартин. През кухненския прозорец видя двамата колеги да излизат на студа и да потеглят.
Паула се върна в кухнята, последвана от Маргарета и Торщен Шелнер.
– Реших, че ще стане твърде пренаселено с четирима полицаи в кухнята, така че ги изпратих обратно в управлението. Надявам се, че съм постъпила разумно? – попита тя.
Патрик кимна. Маргарета тръгна право към Сия и я прегърна. Щом се оказа в ръцете на свекърва си, Сия изхлипа за пръв път, след което язовирната стена се срина и сълзите започнаха да се изливат свободно на дълги вълни. Торщен изглеждаше блед и объркан. Свещеничката пристъпи напред и се представи.
– Седни, аз ще направя малко кафе – каза Лена.
Познаваха се само по име и тя знаеше, че сега задачата й е да стои встрани и да се намесва само когато е нужно. Всеки реагираше различно на такива новини и понякога тя трябваше да предложи единствено мълчалива утеха и нещо топло за пиене. Отвори няколко шкафа и след известно търсене намери каквото търсеше.
– Спокойно, Сия.
Маргарета утешаваше снаха си и я галеше по гърба.
Срещна погледа на Патрик и той трябваше да се пребори с импулса да извърне глава пред дълбоката мъка в очите на майката, която току-що бе научила, че е загубила детето си. И въпреки това беше достатъчно силна, за да предложи утеха на съпругата на сина си. В някои жени имаше такава сила, че нищо не можеше да ги пречупи. Да ги огъне – да, но не и да ги пречупи.