– Толкова съжалявам.
Патрик се обърна към бащата на Магнус, който беше седнал до кухненската маса и се взираше пред себе си с празен поглед. Торщен не отговори.
– Ето малко кафе.
Лена постави една чаша пред него и задържа ръката си на рамото му за няколко секунди. Първоначално той не реагира, но после каза слабо:
– Захар?
– Ей сега.
Лена отново затърси из шкафовете и почти веднага извади пакет захар на бучки.
– Не разбирам... – промълви Торщен и затвори очи. Когато ги отвори, продължи: – Не разбирам. Кой би искал да навреди на Магнус? Нали никой не би посегнал на момчето ни?
Той погледна съпругата си, но тя не го чуваше. Продължаваше да седи с ръцете на Сия около кръста си, а мокрото петно върху сивия й пуловер ставаше все по-голямо.
– Не знаем, Торщен – отговори Патрик и кимна с благодарност на свещеничката, която му подаде чаша, преди да се настани до тях.
– А какво знаете?
Думите засядаха от мъка и гняв в гърлото на Торщен. Маргарета го погледна предупредително: Не сега. Сега не е подходящият момент.
Той се огъна под строгия поглед на съпругата си и се протегна за няколко бучки захар, които пусна в кафето си, стиснал зъби.
Около масата настана тишина. Плачът на Сия бе започнал да стихва, но Маргарета още я прегръщаше, засега загърбвайки собствената си тъга.
Сия вдигна глава. Бузите й бяха мокри от сълзите, а гласът й едва се чуваше.
– Децата. Те не знаят. На училище са, трябва да се приберат.
Патрик само кимна. После се изправи и тръгна към колата заедно с Паула.
Той беше запушил уши. Не разбираше как нещо толкова малко може да вдига такава глъчка и как нещо толкова грозно може да получава толкова внимание.
Всичко се бе променило след седмиците, прекарани в къмпинга. Мама ставаше все по-дебела, докато накрая изчезна от къщи за една седмица и се върна със сестричката му. Той се зачуди малко, но никой не си направи труда да отговори на въпросите му.
Вече никой не се интересуваше от него. С татко беше както винаги. А мама имаше очи единствено за малкото, сбръчкано вързопче. Постоянно се занимаваше с малката му сестра, която не спираше да крещи. Мама по цял ден я хранеше, сменяше й пелените, гушкаше я и й гукаше. Той явно й се пречкаше и тя му обръщаше внимание само за да му се развика. Не му харесваше, когато мама прави така, но всичко беше за предпочитане, отколкото изобщо да не го забелязва, сякаш е направен от въздух.
Мама най-много се дразнеше, когато той ядеше твърде много. Тя винаги внимаваше с храната. „Човек трябва да мисли за фигурата си“, повтаряше винаги когато татко поискаше още сос.
Кристиан напоследък винаги си сипваше допълнително. Не само веднъж, ами два или три пъти. Първоначално мама опитваше да му се кара. Но той само я гледаше и с умишлено бавни движения си сипваше още сос или загребваше още пюре. Накрая тя се отказа и просто го поглеждаше ядосано. А порциите ставаха все по-големи. Една част от него се наслаждаваше на отвращението в очите й, когато устата му зейваше широко и поглъщаше храната. Тогава мама поне го забелязваше. Вече никой не го наричаше „моето красиво момче“. Вече не беше красив, беше грозен. И външно, и вътрешно. Но поне не го игнорираше.
Мама често лягаше да дремне, когато бебето спеше в люлката. Тогава той отиваше до сестра си. Иначе не можеше да я доближи, не и когато мама гледаше. „Махни си ръцете, може да са мръсни“, казваше тя. Но когато мама спеше, той можеше да гледа сестра си. И да я докосва.
Загледа се в нея, наклонил глава настрани. В лицето приличаше на бабичка. Кожата й беше леко зачервена и люспеста. Свиваше юмручета и шаваше насън. Беше изритала одеялото си настрани. Не я зави. Защо да го прави? Тя му беше отнела всичко.
Алис. Дори името й го изпълваше с отвращение. Мразеше Алис.
10
– Искам да дадеш бижутата ми на момичетата на Лайла.
– Лисбет, моля те, това не може ли да почака?
Той хвана ръката й, която лежеше върху завивките. Стисна я и усети чупливите кости. Като на птица.
– Не, Кенет, не може да почака. Не мога да съм спокойна, ако не всичко е уредено. Никога няма да намеря покой, ако знам, че съм те оставила да се оправяш с цялата бъркотия.
Тя се усмихна.