– Но... – Кенет се прокашля и опита отново. – Толкова е...
Гласът му отново секна и той усети как сълзи изпълват очите му. Бързо ги изтри. Трябваше да се сдържа, да бъде силен. Но сълзите все пак потекоха по юргана на цветя, който имаха от самото начало и който вече беше износен и избледнял. Той винаги я завиваше с него, защото знаеше, че го обича.
– Не е нужно да се преструваш пред мен – каза тя и го погали по главата.
– Плешивото ли търсиш? – попита той и опита да се усмихне, а тя му намигна.
– Винаги съм смятала, че косата по главата е надценена, знаеш го. Много по-стилно е, когато темето блести малко.
Кенет се засмя. Лисбет винаги успяваше да го разсмее. Кой щеше да го прави в бъдеще? Кой щеше да го целува по плешивото теме и да казва какъв късмет било, че Господ е направил писта насред главата му, където да се приземяват целувките й? Кенет знаеше, че не е най-красивият мъж, кръстосвал този свят. Но че винаги е бил такъв в очите на Лисбет. А той продължаваше да се удивлява от красотата на съпругата си. Дори сега, когато ракът й беше отнел всичко, което можеше, когато бе изгризал тялото й. Беше тъжна, когато изгуби косата си, и той направи опит да се пошегува. Каза, че сега Господ е направил писта и за неговите целувки. Но тя не се усмихна.
Косата беше нейната гордост. Руса и къдрава. Той видя как очите й се пълнят със сълзи, когато застана пред огледалото и бавно прокара ръка през редките кичури, останали след терапията. Той продължаваше да я смята за красива, но знаеше, че тя страда. Така че първото, което направи, когато му се отвори път до Гьотеборг, беше да влезе в магазина и да й купи шал „Хермес“. Тя отдавна си мечтаеше за такъв, но винаги протестираше, когато той поискаше да й купи.
– Не може да похарчим толкова пари за такова малко парче плат – казваше тя, когато Кенет се опитваше да я убеди.
Но този път купи шала. Най-скъпия, който имаха в бутика. Тя се изправи с мъка в леглото и отвори пакета, извади шала от красивата му опаковка и застана с него пред огледалото. С поглед, вперен в собственото си лице, завърза около главата си лъскавия копринен квадрат на жълти и златни шарки. Шалът скри кичурите, скри плешивината. Върна блясъка в очите й, който тежката терапия й беше отнел заедно с косата.
Тя не каза и дума, просто отиде до Кенет, който седеше на леглото, наведе се и го целуна по средата на темето. После допълзя обратно в болничното легло. Оттогава винаги носеше шала, увит около главата си.
– Искам Анете да вземе дебелата златна огърлица, а Йосефин да получи перлите. Останалото ще си го разделят, както преценят. Да се надяваме, че няма да се изпокарат.
Лисбет се засмя, уверена, че дъщерите на сестра й ще могат да се разберат за бижутата, които бе събрала през годините.
Кенет се сепна. Изгубил се беше в мислите си и връщането към реалността беше брутално. Разбираше съпругата си и нуждата й да уреди всичко, преди да напусне този свят. Но в същото време не можеше да понесе да му се напомня за неизбежното, а то според хората, които разбират от тези неща, вече не беше особено далеч. Би дал какво ли не, за да не се налага да седи тук, хванал крехката ръка на обичната си съпруга, и да слуша как тя разпределя земните си блага.
– И не искам да прекараш остатъка от живота си сам. Гледай да излизаш от време на време, за да можеш да видиш какво се предлага. Но стой настрана от онези обяви по интернет, защото мисля, че те...
– Вече можеш да спреш – прекъсна я той и погали бузата й. – Наистина ли мислиш, че някоя друга жена би могла да се мери с теб? Така че по-добре да не опитвам.
– Не искам да си сам – каза тя сериозно и стисна ръката му, доколкото можеше. – Чуваш ли? Трябва да продължиш напред.
Капки пот избиха по челото й и той ги попи нежно с носната кърпа, която лежеше на нощното шкафче.
– Сега си тук. Единствено това е от значение.
Те помълчаха известно време, гледайки се в очите. В тях откриваха целия си съвместен живот. Голямата страст в началото, която така и не изчезна, макар всекидневието понякога леко да я мачкаше. Смехът, приятелството и общуването. Всички нощи, през които лежаха плътно един до друг и тя облягаше буза на гърдите му. Всички години, изпълнени с надежди за деца, които така и не се появиха, с надежди, които потъваха в червени реки, докато накрая двамата спокойно се примириха. Животът, изпълнен с приятели, интереси и споделена любов.
Мобилният му телефон зазвъня в хола. Той остана при нея, без да пуска ръката й. Но телефонът продължи да звъни и накрая тя му кимна.
– Най-добре да вдигнеш. Изглежда, някой няма търпение да се свърже с теб.
Кенет се изправи неохотно, отиде в хола и вдигна телефона от бюрото. Ерик, пишеше на дисплея. Той отново усети как го залива раздразнение. Ерик му се натрапваше дори и сега.