– Да? – каза той, щом вдигна, без да се старае да прикрие яда си.
Но докато слушаше, настроението му се промени. Зададе няколко кратки въпроса, след което приключи разговора и се върна при Лисбет. Пое си дълбоко дъх, загледан в лицето й. То беше белязано от болестта, но в неговите очи бе красиво, обградено от ореол в жълто и златно.
– Изглежда, са намерили Магнус. Мъртъв е.
Ерика няколко пъти звъня на Патрик, но не получи отговор. Сигурно имаше много работа в управлението.
Тя седеше вкъщи пред компютъра и правеше проучване по интернет. Упорито се мъчеше да се съсредоточи, но двата чифта крака, които ритаха в корема й, я разсейваха. А и й беше трудно да обуздае мислите си. И притесненията. Спомените от ранните дни след раждането на Мая, които бяха далеч от розовото бебешко щастие, което си бе представяла. Щом се опиташе да си припомни онова време, имаше чувството, че то е като черна дупка. А сега всичко щеше да е двойно. Две деца за хранене, две деца, които се будят посред нощ, две деца, които изискват цялото й внимание, цялото й време. Може би беше егоист, може би затова й беше толкова трудно да остави живота си, цялото си съществуване, в ръцете на другиго. В ръцете на децата си. Това я плашеше и в същото време се чувстваше гузна. С какво право се притесняваше от нещо толкова прекрасно, от този двоен дар? Но беше факт. Така се притесняваше, че сякаш се раздираше отвътре. Този път обаче знаеше какво да очаква. Мая й донесе такова щастие, че не съжаляваше и за секунда за тежките месеци, през които преминаха. Но все пак си ги спомняше и това я човъркаше.
Изведнъж усети такъв ритник в корема, че остана без дъх. Безспорно някое от бебетата, а може би и двете, имаше футболни заложби. Болката я върна към настоящето. Разбираше, че вероятно се отдава на толкова размишления за Кристиан и писмата, за да отблъсква тревогата и мисълта за бебетата. Но и така да беше, не виждаше нищо лошо в това.
Отвори Гугъл и първо въведе името му: Кристиан Тюдел. Имаше няколко страници с резултати и всички бяха свързани с книгата. Нямаше нищо за миналото му. Добави думата Тролхетан. Нищо. Ако е живял там, със сигурност е оставил някаква следа след себе си. Трябваше да има начин да открие повече информация. Загриза нокътя на палеца си, докато мислеше. Може би беше на грешен път? В действителност нищо не подсказваше, че авторът на писмата е познавал Кристиан отпреди той да се премести във Фелбака.
Но въпреки това неизбежно стигаше до въпроса защо той е така потаен относно миналото си. Като че бе изтрил живота си отпреди Фелбака. Или не искаше да споделя единствено с нея? От мисълта я заболя, но не можеше да я отхвърли. Изглежда, и на работа не се държеше особено открито, но това не беше същото. Ерика имаше чувството, че с Кристиан все пак успяха да се сближат покрай работата над ръкописа, подхвърляха си мисли и идеи, обсъждаха нюансите в езика. Но може би изобщо не е било така.
Даде си сметка, че трябва да говори с още някого от приятелите на Кристиан, преди да остави въображението си да се развихри. Но с кого? Имаше едва бледа представа за обкръжението на Кристиан. Магнус Шелнер беше първият, за когото се сети, но освен ако не станеше чудо, той не беше вариант. Кристиан и Сана, изглежда, се срещаха и с онзи Ерик Линд, собственика на строителната фирма, както и с партньора му, Кенет Бенгтсон. Ерика нямаше представа колко близки бяха те с Кристиан и с кого от двамата беше по-удачно да говори. Освен това как би реагирал Кристиан, ако разбере, че тя разпитва приятелите и познатите му?
Реши да не обръща внимание на опасенията. Любопитството й бе по-голямо. Пък и беше за доброто на Кристиан. Ако той не желаеше да разнищи историята с писмата, тя трябваше да го направи вместо него.
Изведнъж се сети с кого трябва да говори.
Лудвиг погледна часовника за пореден път. Междучасието наближаваше. Математиката определено беше най-слабият му предмет и както обикновено, времето се влачеше. Оставаха още пет минути. Днес почивката им съвпадаше с тази на 7-и А клас, което означаваше, че ще е навън по същото време като Сузи. Шкафчето й беше в съседната редица и ако той имаше късмет, двамата щяха да отидат да си приберат учебниците по едно и също време. Беше влюбен в нея от половин година. Никой не знаеше за това освен най-добрият му приятел Том. А Том беше наясно, че го грози бавна и мъчителна смърт, ако се раздрънка.
Чу се звънецът и Лудвиг с благодарност затвори учебника по математика и изхвърча от стаята. Огледа се и тръгна към шкафчето си, но от Сузи нямаше и следа. Може би още не бяха свършили.