Скоро щеше да се осмели да я заговори. Беше го решил. Само не знаеше как да започне, какво да каже. Опита се да накара Том да поговори с някоя от приятелките й, за да може Лудвиг да се доближи до Сузи чрез тях. Но Том отказа, така че трябваше да намери друг начин.
Около шкафчето му нямаше никого. Той отключи, остави учебниците си и внимателно заключи. Може би днес не е дошла. По-рано през деня също не я видя, така че може да беше болна или да се е освободила от занятия.
Мисълта така го отчая, че се замисли дали да не се чупи от последния час. Стресна се, когато някой го потупа по рамото.
– Прощавай, Лудвиг, не исках да те изплаша.
Директорката стоеше зад него. Беше бледа и напрегната и Лудвиг на секундата разбра защо иска да говори с него. Мислите за Сузи и за всичко останало, което допреди миг му се струваше важно, изчезнаха и бяха заменени от болка, така всепроникваща, че му се струваше, че никога няма да го напусне.
– Бих искала да поговорим в кабинета ми. Елин ни чака там.
Той кимна. Нямаше смисъл да пита за какво става въпрос, вече знаеше. Болката го обливаше чак до върховете на пръстите. Не усещаше краката си, докато вървеше след директорката. Местеше ги напред един след друг, но не чувстваше нищо.
Щом изминаха половината път до кабинета, видя Сузи в коридора. Тя го погледна право в очите. Сякаш имаше цяла вечност, откакто това означаваше нещо. Сега погледът му минаваше право през нея. Не съществуваше нищо друго, освен болка. Всичко друго беше кънтяща пустота.
Елин избухна в плач, когато го видя. Сигурно досега се беше борила със сълзите, но щом той прекрачи прага, се хвърли в прегръдките му. Лудвиг я хвана здраво и нежно я погали по гърба.
Полицаят, когото беше срещал няколко пъти по-рано, стоеше встрани, оставяйки ги да се утешат взаимно. Още не беше казал нищо.
– Къде са го намерили? – попита Лудвиг накрая.
Въпросът дойде, без дори да осъзнае, че го е формулирал в ума си. И не беше сигурен, че иска да чуе отговора.
– Долу до Селвик – отговори полицаят, който май се казваше Патрик.
Колежката му стоеше малко зад него. Изглеждаше смутена. Лудвиг я разбираше. Той също не знаеше какво да каже, какво да направи.
– Мислим да ви откараме вкъщи.
Патрик кимна на Паула и тя тръгна първа. Елин и Лудвиг я последваха. На прага Елин спря и се обърна към Патрик.
– Татко удавил ли се е?
Лудвиг също спря, но видя, че полицаят не възнамерява да им каже нещо повече.
– Да се прибираме, Елин. Останалото ще научим после – каза той тихо и хвана ръката на сестра си.
Първоначално тя се запъна. Не искаше да тръгне, трябваше да разбере отговора. Но после тръгна бавно напред.
– Така, слушайте... – Мелберг направи кратка пауза и посочи корковото табло, където Патрик старателно беше забол всички материали за изчезването на Магнус Шелнер, с които разполагаха. – Тук съм събрал всичко, което знаем, но няма кой знае с какво да се похвалим. Минаха три месеца, а вие сте изровили само това. Ще кажа само, че имате страшен късмет, задето си работите спокойно в провинциално управление, а не сте под пара в Гьотеборг. Там щяхме да свършим същата работа за седмица.
Патрик и Аника се спогледаха. Откакто беше полицейски началник в Танумсхеде, Мелберг все говореше за времето, когато е служил в Гьотеборг. Изглежда, вече поне бе изоставил надеждите да го върнат на предишния му пост – нещо, което единствено той си бе въобразявал, че може да се случи.
– Направихме всичко възможно – каза Патрик уморено. Знаеше, че е безсмислено да опонира на обвиненията на Мелберг. – Освен това едва от днес разследваме убийство. Досега гледахме на случая като на изчезване.
– Да, да. Можеш ли да разкажеш накратко какво се случи, къде и как е намерено тялото и какво си научил от Педерсен до момента? Аз, разбира се, ще му звънна по-късно, просто още не ми е останало време. Засега ще се задоволим с твоите сведения.
Патрик докладва за днешните събития.
– Наистина ли е бил замръзнал в леда?
Мартин Мулин потръпна и погледна Патрик.
– Ще получим снимки от мястото, но да, така е станало. Ако кучето не бе тръгнало по леда, нямаше да намерим Магнус Шелнер в скоро време. Или изобщо. След стопяването на леда течението щеше да отнесе тялото и то би могло да се озове навсякъде.
Патрик поклати глава.
– Това означава, че няма как да знаем къде и кога е бил хвърлен във водата.
Изражението на Йоста беше мрачно. Той потупваше разсеяно Ернст, който лежеше в краката му.