– Глупости! – изсумтя Мелберг. – Всеки има какво да крие. Трябва само да се изрови. Очевидно не сте се постарали достатъчно.
– Ние... – започна Патрик. Но млъкна, осъзнавайки, че Мелберг за разнообразие можеше и да има право. Може би не бяха ровили достатъчно дълбоко, не бяха задали правилните въпроси. – Естествено, сега повторно ще разпитаме семейството и приятелите – продължи той и веднага си помисли за Кристиан Тюдел и писмото, което лежеше в най-горното чекмедже на бюрото му. Но още не искаше да споменава за него, не и преди да разполага с по-конкретни следи от голата си интуиция.
– Добре тогава. Ще повторим, този път като хората!
Мелберг се изправи толкова рязко, че Ернст, който беше положил глава в скута му, почти се претърколи на земята. Мелберг почти бе стигнал до вратата, когато се обърна и погледна строго служителите си, събрани около кръглата маса.
– И се поразбързайте малко, а?
Погледна през прозореца на влака. Навън се беше стъмнило. Сутринта стана от леглото толкова рано, че вече му се струваше, че е дошла вечерта, макар часовникът да показваше по-скоро късен следобед. Телефонът в джоба му звънеше упорито отново и отново, но той не вдигаше. Който и да го търсеше, явно искаше нещо от него, и то много настоятелно.
Кристиан гледаше навън. Тъкмо подминаваха Херюнга. Беше паркирал в Удевала. Оттам му оставаха четирийсет и пет минути до Фелбака. Облегна чело на прозореца и замижа. Стъклото беше студено. Мракът отвън се процеждаше във влака и сякаш се приближаваше до него. Пое въздух и отдръпна лицето си. Челото и носът му оставиха ясен отпечатък върху прозореца. Вдигна ръка и го изтри. Не искаше да оставя следи от себе си.
Когато пристигнаха в Удевала, се чувстваше толкова изморен, че едва виждаше ясно. Беше се опитал да дремне през последния час от пътуването, но в ума му не спираха да проблясват различни образи, които не му позволяваха да си почине. Качи се на колата си, после спря на един „Макдоналдс“ при Торп и си купи голяма чаша кафе, която изпи набързо, за да се зареди с кофеин.
Мобилният му избръмча отново, но той не беше способен да извади телефона от джоба си, камо ли да говори с човека, който го търсеше така настоятелно. Най-вероятно беше Сана. Щеше да се ядоса, че не й вдига, но така да бъде.
Тялото започна да го сърби и той се размърда на седалката. Фаровете на колата отзад светеха право в огледалото за обратно виждане и го заслепяваха. Имаше нещо в тези фарове. Блясъкът им и равномерното разстояние от колата му, което шофьорът поддържаше, го накараха отново да погледне в огледалото. Същата кола се движеше зад него от Торп насам. Или беше друга? Разтри очи. Вече не беше сигурен в нищо.
Светлините го последваха, когато отби от магистралата след табелата за Фелбака. Кристиан присви очи и се помъчи да различи марката на колата. Но беше твърде тъмно, а фаровете все така го заслепяваха. Ръцете му се изпотиха. Стискаше волана толкова силно, че започваше да го боли, и се наложи да изпъне пръсти за малко.
Представи си я, застанала пред него. Със синята рокля и детето в прегръдките. Усети мириса на ягоди, вкусът на устните й, дългата й кестенява коса.
Нещо изскочи пред колата. Кристиан натисна спирачката и за няколко секунди гумите изгубиха сцеплението си с пътя. Колата се плъзна към канавката и той усети, че губи контрол, че катастрофата е неизбежна. Но на няколко сантиметра от ръба колата спря. Бялата опашка на сърна се открои ясно на светлината от фаровете и Кристиан проследи с поглед изплашеното животно, което се отдалечи с подскоци през полето.
Двигателят продължаваше да работи, но шумът в главата му го заглушаваше. В огледалото видя, че колата зад него също е спряла, и си даде сметка, че трябва отново да потегли. Да се махне от фаровете, които светеха в огледалото му.
Отвори се врата и някой слезе от колата. Кой крачеше към него? Навън беше тъмно и той видя безполовия силует да се приближава. Още няколко стъпки и тъмната фигура щеше да стигне до вратата му.
Ръцете му на кормилото трепереха. Извърна поглед от огледалото и се загледа в полето и ръба на гората, който едва се различаваше в тъмницата. Зачака. Вратата на мястото до шофьора се отвори.
– Как си? Добре ли си? Като гледам, не успя да блъснеш сърната.
Кристиан се извърна по посока на гласа. Белокос мъж на около шейсет години стоеше до колата и го наблюдаваше.