– Ехо... ехо – викна Мая силно, допряла уста до корема на Ерика.
Откакто й обясниха, че бебетата могат да я чуят, тя комуникираше с тях при всеки удобен случай. Тъй като речниковият й запас все още беше, меко казано, ограничен, разговорите протичаха малко монотонно.
– Сигурно спят, не ги буди – каза Ерика и допря пръст до устните си.
Мая изимитира движението, след което допря ухо до корема, за да чуе дали бебетата наистина спят.
– Сигурно е бил отвратителен ден – каза Ерика тихо.
– Да – потвърди Патрик и се опита да не мисли за Сия и децата й. Макар че погледът на Лудвиг, който толкова приличаше на Магнус, дълго щеше да витае в съзнанието му. – Сега поне знаят. Понякога си мисля, че несигурността е по-лоша – каза той и седна до Ерика, така че Мая се оказа между тях и скочи щастлива в скута му, където имаше малко повече място, след което зарови глава в гърдите му.
Патрик погали светлата й главичка.
– Имаш право. Но в същото време е тежко, когато надеждата си отиде. – Ерика се колебаеше. – Имате ли представа какво може да се е случило?
Патрик поклати глава.
– Не, засега не знаем нищо. Абсолютно нищо.
– А писмата до Кристиан? – попита тя.
Вътрешно се бореше със себе си. Трябваше ли да разкаже за разходката си до библиотеката по-рано днес и за мислите си относно миналото на Кристиан? Реши да се въздържи. Щеше да почака, докато научи повече.
– Още не съм се захванал с тях. Но ще говорим повторно със семейството и приятелите на Магнус и смятам тогава да повдигна въпроса пред Кристиан.
– В сутрешния блок днес го питаха за заплахите – каза Ерика и настръхна, като помисли за собственото си участие в това, на което бяха подложили Кристиан по време на живото предаване.
– Той какво отговори?
– Отклони въпросите, макар да го притискаха.
– Не се учудвам. – Патрик целуна дъщеря си по главата. – Какво ще кажеш? Да приготвим ли малка вечеря за мама и бебетата? – Той се изправи и вдигна Мая на ръце. Тя кимна ентусиазирано. – Какво да сготвим тогава? Наденици с ако и лук?
Мая така се засмя, че остана без дъх. Тя се развиваше бързо за възрастта си и наскоро бе открила радостта от ако и пиш хумора.
– Нее – каза Патрик. – Да направим рибни хапки и пюре, а? Ще оставим надениците от ако за друг път.
Дъщеря му се замисли. После кимна благосклонно. Значи, рибни хапки.
Сана крачеше напред-назад. Момчетата гледаха Булибумпа във всекидневната. Тя обаче не можеше да си намери място. Обикаляше ли, обикаляше из къщата, а в едната си ръка стискаше здраво мобилния си телефон. През равни интервали от време набираше номера му.
Никакъв отговор. Вече цял ден Кристиан не си вдигаше телефона и в главата й един след друг се разиграваха ужасяващи сценарии. Особено откакто новината за Магнус разтърси Фелбака. Сана провери имейла му над десет пъти. В нея се натрупваше тревога, която щеше да я гложди все по-силно, докато не получеше опровержение или потвърждение. Вътрешно едва ли не й се искаше да го спипа в някакво провинение. Тогава поне щеше да знае и страхът и опасенията, които я измъчваха, щяха да намерят отдушник.
Знаеше, че в действителност постъпва неправилно. Потребността й да го контролира и постоянните й въпроси с кого се среща и какво си мисли само го отблъскваха още повече. Осъзнаваше го на рационално ниво, но чувството беше по-силно. Чувството, че не може да разчита на Кристиан, че не е достатъчно добра за него, че той крие нещо от нея. Че не я обича.
Така я заболя при тази мисъл, че седна на кухненския под и обви ръце около коленете си. Хладилникът бръмчеше зад гърба й, но тя не усещаше нищо друго, освен празнината в себе си.
Къде беше той? Защо не й се обаждаше? Защо не можеше да се свърже с него? Отново набра номера. Даваше свободно, но не последва отговор. Изправи се и отиде до масата, където лежеше писмото. Днес бе пристигнало още едно. Тя веднага го отвори. Думите бяха все така загадъчни. Знаеш, че не можеш да избягаш. Аз съм в сърцето ти, така че никога няма да се скриеш, дори и да отидеш на края на света. Черните букви й бяха добре познати. Сана вдигна писмото с треперещи ръце и го доближи до носа си. Миришеше на хартия и мастило. Нямаше полъх от парфюм или друго, което да разкрива нещо за подателя.
Кристиан твърдеше с идиотска упоритост, че не знае кой пише писмата, но тя не му вярваше. Чисто и просто не му вярваше. Усети, че гневът й отново се пробужда, хвърли писмото на масата и почти се затича към стълбата. Някое от момчетата я повика от дивана, но тя не му обърна внимание. Налагаше се да търси отговори, налагаше се да узнае. Сякаш нещо бе обладало тялото й и тя вече не можеше да се контролира.