Започна със спалнята, извади чекмеджетата на Кристиан от бюрото и изсипа съдържанието им. Взря се внимателно в резултата, след което опипа с ръка вътрешността на наглед празните чекмеджета. Нищо, абсолютно нищо освен тениски, чорапи и бельо.
Огледа стаята трескаво. Гардеробът. Отиде до секцията, която покриваше цялата стена, и започна методично да преравя шкафовете. Всички вещи на Кристиан се озоваха на пода. Ризи, панталони, колани и обувки. Не намери нищо лично, нищо, което да й помогне да преодолее стената, която съпругът й беше издигнал около себе си.
Започна да вади дрехите му все по-бързо, докато накрая вътре останаха само нейните неща. Седна тежко на леглото и погали с ръка кувертюрата, ушита от баба й. Притежаваше толкова неща, които подсказваха коя е тя и откъде идва. Покривалото, тоалетната масичка, която принадлежеше на другата й баба, огърлицата, която получи от майка си. Писмата от приятели и роднини, които пазеше в кутии в гардероба. Училищните годишници, подредени в спретната купчинка на една лавица, абсолвентската й шапка, която стоеше на сигурно място в кутия до изсушения булчински букет. Цял куп дреболии, които проследяваха миналото й, живота й.
Изведнъж осъзна, че мъжът й няма такива неща. Наистина не беше толкова сантиментален като нея и нямаше склонност да трупа вещи. Но трябваше да има все нещо. Всеки човек пазеше поне някой и друг спомен.
Удари с юмрук по кувертюрата. Несигурността накара пулсът й да се ускори. Кой всъщност беше Кристиан? Хрумна й нещо и тя застина. Имаше едно място, където не беше търсила. На тавана.
Ерик завъртя чашата между пръстите си, наблюдавайки тъмночервения цвят на виното, което изсветляваше в горната си част. Това е знак за младо вино, както знаеше от безбройните курсове, които бе посещавал.
Целият му живот беше на път да рухне. Не разбираше как бе стигнал до тук. Като че някакво течение го влечеше навътре в морето толкова силно, че не можеше да му се противопостави.
Магнус беше мъртъв. Двата шокиращи факта се бяха слели в едно и той едва сега осъзна напълно новината, която му съобщи Луис. Първо дойде съобщението й, че са намерили тялото на Магнус, а почти едновременно с това разбра и че Сесилия е бременна. Две събития, които го разтърсиха из основи и за които узна в рамките на половин минута.
– Можеш поне да ми отговориш – каза Луис остро.
– Какво? – сепна се той и си даде сметка, че тя му е казала нещо, което очевидно е пропуснал. – Какво каза?
– Попитах къде беше, когато ти пратих съобщението за Магнус. Първо се обадих в офиса, но там те нямаше. После позвъних няколко пъти на мобилния ти, но се свързах единствено с гласовата поща.
Луис заваляше думите, както правеше цяла вечер. Сигурно бе почнала да пие още от сутринта.
Погнусата се надигна в устата му, смеси се с виното и придаде на букета остър метален вкус. Отвращаваше го фактът, че е оставила животът да й се изплъзне. Защо не можеше да се вземе в ръце, вместо да го гледа с онзи поглед на мъченица и да се налива с вино от кутия?
– Бях по задачи.
– Задачи? – Луис отпи от чашата си. – Да, мога да си представя що за задачи.
– Стига – каза той изморено. – Не днес. Не точно днес.
– Аха, и защо не днес?
Интонацията й беше войнствена и Ерик знаеше, че иска да се скарат.
Момичетата отдавна спяха и сега двамата бяха сами. Той и Луис.
– Един от най-близките ни приятели беше намерен мъртъв. Не може ли поне днес да ме оставиш на мира?
Луис млъкна. Той видя, че се срамува. За миг си спомни момичето, което срещна в университета: сладка, интелигентна и остроумна. Но образът бързо изчезна и пред него останаха само отпуснатата кожа и зъбите, оцветени в синьо-лилаво от виното. Отново усети горчив вкус в устата.
А Сесилия? Какво ще прави с нея? Доколкото му бе известно, за пръв път някоя от любовниците му забременяваше. Може би досега просто бе имал късмет. Но късметът му явно се бе изчерпал. Сесилия каза, че ще го задържи. Стоеше си в кухнята и съвсем хладнокръвно му го съобщи. Без аргументи, без обсъждане. Казвала му го само защото трябвало, както и за да му дадяла възможност да допринесе с нещо, ако желае.
Изведнъж беше съзряла. Кикотенето и наивността й ги нямаше. Той стоеше срещу нея и от погледа й разбра, че тя за първи път го вижда такъв, какъвто е. И Ерик се извърна. Не искаше да се гледа през нейните очи. Не искаше да се гледа изобщо.
Цял живот бе приемал за даденост хората да му се възхищават. Понякога се страхуваха от него, което беше също толкова удовлетворяващо. Но тя го гледаше с презрение, закрила корема си с ръка. Връзката им бе приключила.