Сесилия обобщи вариантите, пред които бе изправен. Можела да не разкрива кой е бащата, ако в замяна всеки месец в банковата й сметка постъпва значителна сума, и така, докато детето навърши осемнайсет години. В противен случай ще разкаже на Луис и ще направи всичко, за да го опозори.
Ерик погледна съпругата си и се зачуди дали е направил правилния избор. Не обичаше Луис. Изневеряваше й, нараняваше я и знаеше, че на нея ще й е по-добре без него. Но силата на навика беше голяма. Нямаше нищо съблазнително в мисълта да живее като млад ерген, с мръсни чинии в мивката и растяща купчина дрехи за пране. Да яде готова храна пред телевизора и да посещава дъщерите си през уикенда. Луис печелеше заради удобството, което му осигуряваше. И заради правата си над половината от състоянието му. Това беше простата истина. И това удобство щеше да му струва скъпо през следващите осемнайсет години.
От близо час седеше в колата, паркирана малко встрани от къщата. Виждаше Сана да обикаля вътре. По езика на тялото й личеше, че е разстроена.
Нямаше сили да се изправи срещу гнева, плача и обвиненията й. Ако не бяха момчетата... Кристиан запали колата и паркира пред къщата, оставяйки мисълта недовършена. Обземаше го страх всеки път, когато усетеше любовта към синовете да тупти в гърдите му. Опитваше да не ги допуска твърде близо до себе си. Стараеше се да държи опасността и злото настрана. Но писмата го накараха да разбере, че злото вече е тук. А любовта към синовете му беше дълбока и безвъзвратна.
На всяка цена трябваше да ги предпази. Не можеше да се провали отново. Това би променило завинаги целия му живот и всичко, в което вярваше. Облегна глава на волана, усети допира на пластмасата до челото си и остана седнал, очаквайки външната врата да се отвори всеки момент. Но Сана очевидно не бе чула колата, така че той разполагаше с още няколко секунди да се съвземе.
Мислеше си, че може да им даде сигурност, като залости тази част от сърцето си, която им принадлежеше. Но бе грешал. Не можеше да избяга. И не можеше да не ги обича. Така че беше принуден да се изправи срещу злото, очи в очи, и да се бори. Да се опълчи на това, което толкова дълго бе държал затворено, но което книгата освободи. За първи път си помисли, че не е трябвало да я пише. Че всичко би било различно, ако книгата я нямаше. Но в същото време знаеше, че не става дума за свободен избор. Беше принуден да напише романа, да разкаже за нея.
Външната врата се отвори. Сана застана разтреперана на прага, увила жилетката си плътно около себе си. Той вдигна лице от волана и я погледна. На светлината от антрето изглеждаше като Дева Мария, само че с раздърпана жилетка и пантофи. Тя беше в безопасност, разбра го, когато я видя да стои на вратата. Беше в безопасност, защото не събуждаше никакви чувства в него. Никога не го бе правила и нямаше и да го направи. Нямаше нужда да я закриля.
Но за сметка на това щеше да се наложи да отговаря на въпросите й. Почувства краката си тежки и вдървени, когато излезе от колата. Натисна копчето за заключване и тръгна към къщата. Сана отстъпи в антрето и се взря в него. Беше пребледняла.
– Опитвах се да ти се обадя. Отново и отново. Звъня ти от обед, но ти не си направи труда да вдигнеш. Кажи, че са ти откраднали телефона, или че се е развалил, каквото и да е, само ми дай разумно обяснение защо не можах да се свържа с теб.
Кристиан сви рамене. Нямаше такова обяснение.
– Не знам – отговори той и свали якето си.
Дори и ръцете му бяха вдървени.
– Не знаеш...
Думите й излизаха на пресекулки. Въпреки че той затвори вратата и вътре вече не влизаше студ, тя продължаваше да стои с ръце плътно около тялото.
– Бях изморен – каза той и сам чу колко неубедително звучеше. – Интервюто сутринта беше тежко, а после се видях и с Габи и... Бях изморен.
Нямаше сили да разкаже за срещата с шефката на издателството. Искаше да се качи право горе и да си легне, да се мушне под одеялото, да заспи и да забрави.
– Момчетата спят ли? – попита и мина покрай нея.
Закачи я с тяло и тя се олюля, но остана на място. Не отговори на въпроса му, затова той повтори:
– Момчетата спят ли?
– Да.
Той тръгна нагоре по стълбите и влезе в стаята на децата. Приличаха на малки ангелчета, легнали в легълцата си. Имаха зачервени бузки и гъсти мигли, подобни на черни ветрила. Той седна на ръба на леглото на Нилс и погали светлата му коса, като в същото време слушаше как Мелкер сумти насън. После се изправи, зави синовете си по-плътно и слезе обратно долу. Сана стоеше в същата поза в антрето. Кристиан започна да подозира, че този път ще има още нещо освен обичайните обвинения и караници. Знаеше, че тя го проверява по всички възможни начини, че преглежда мейлите му и си измисля причини да звъни в библиотеката само за да провери дали е на работа. Знаеше всичко това и го приемаше. Но сега имаше и нещо друго.